Цяло хилядолетие (от Х до ХХ век) страховита традиция в Китай обрича хиляди момиченца на осакатяване или смърт. Става дума за т.нар „foot binding“ – пристягане на краката с цел да се намали размера на ходилото. 8 сантиметра стъпало било златният стандарт в тази епоха. Някои наричат ужасяващата процедура „крака на лотос“.
В древността малкото краче на жената е символ на престиж, класа и еротика. Китайците смятали, че всяка дама трябва да има миниатюрно стъпало. Впоследствие това се превърнало в задължително условие, ако дадено семейство иска да омъжи дъщеря си за заможен мъж.
Казва се, че лотосовите крака са вдъхновени от придворната танцьорка от 10 век на име Яо Нианг, която превързвала краката си във формата на полумесец. Тя излиза пред император Ли Ю, като танцува на пръсти в двуметров златен лотос, украсен с панделки и скъпоценни камъни. Освен че променя формата на стъпалата, тази „естетична процедура“ създава и особен вид походка, която за опора разчита на мускулите на бедрата и дупето – тоест от самото начало тя е пропита с еротични тонове. Постепенно други придворни дами – с пари, време и празнота за запълване – започват да се подлагат на лотосовите крака, превръщайки ги в символ на статус сред елита.
Малкото стъпало в Китай, не по-различно от мъничката талия във викторианска Англия, e ултиматният знак за женска изисканост. За семействата с дъщери за женене, размерът на ходилата им добива стойност на валута и средство за изкачване на социалните етажи. Краката на момичетата, които сa под 8 сантиметра, се наричат „златен лотос“, между 8 и 13 са „сребърен лотос“, а от 13 нагоре са железен лотос – перспективите за женитба на момиче с железен лотос са доста слаби.
За да се деформират, краката на малките момиченца първо се потапят в гореща вода, а ноктите се отрязват. След това стъпалата се масажират и намазват с масла преди всички пръсти на краката, с изключение на големите, да бъдат счупени и завързани плоско към ходилото, образувайки триъгълна форма. Ходилото се огъва на две – с рязък удар се чупи сводът, петата и всички костички. Някои семейства причинявали този ужас на децата си още от 2-годишна възраст, защото това костите са меки и гъвкави и все все още не са калцирани…
Накрая стъпалата са завързани здраво с помощта на копринена лента. Тази опаковка е премахвана за кратко на всеки два дни, за да се предотврати заразяване на кръвта и забиране на стъпалото. Понякога „излишната“ плът се отрязва или се прави така, че да изгние. Момичетата са принуждавани да изминат дълги разстояния, за да ускорят счупването на краката си. С течение на времето превръзките стават все по-стегнати, а обувките – по-малки. След две години процесът приключва – кракът вече е достатъчно деформиран, за да се счита, че не може да си върне към естествената без жена отново да изпитва същата болка.
Тази ужасяваща модна тенденция скоро започнала да се разпространява и сред жените от висшата класа на Южен Китай и в крайна сметка проникнала и в северната част на страната. В началото т. нар. лотосови крака били символ на висок социален статус и богатство, но с течение на времето обичая се разпространил сред всички жени, независимо от социалното им положение.
Болезненият процес се извършва от четвъртата до деветата година на момиченцето и имало само един начин да се постигне желания резултат – като се счупят костите на стъпалото и се оформят така, че да напомнят копито. Методът за пристягане на краката, варира в различните региони и бил най-разпространен сред жените от градското общество, тъй като селянките се нуждаели от краката си, за да могат да работят на полето.
Болезнената процедура причинявала много усложнения, включително възпаление, гангрена, а в много от случаите и доживотна инвалидност, която можела да доведе и до смърт.
Много от жените по-късно съжалявали, че са станали част от тази традиция.
Жоу Гуижен, възрастна китайка, споделя в интервю:
„Не мога да танцувам, не мога да се движа нормално. Съжалявам много за това. Но по онова време, ако не отрежеш краката си, никой нямаше да се ожени за теб.“
В момента в Китай са останали няколко живи жени, които помнят ужаса на осакатяването. Те обикновено са над 90-годишна възраст.
