Който харесва Лили да не чете тези редове

Който харесва Лили Иванова, Васил Найденов, Тодор Колев, да не чете следващите редове…

Всеки е слушал Лили Иванова, дори да не може да я понася. Лееше се отвсякъде по тв и радио по време на соца.

В пеенето на Лили Иванова има една характерна превзетост и театралност, която присъства и в повечето български певци и актьори.

Като някакъв белег на българската чувствителност.

„На кого е нуууужна китара без струни-и-и-и-и“

„…Намериш детелина-а-а-а, с примамливите четири листаааа… Делелиниииии, детелинииии“

„Грешница съм аз на лубовта-а-а-а-а…“

Има ги и при Васил Найденов – „Таммммммм… преди сто лета-а-а-а…“

„Болка и тъгааа, в мене останииииииии…“, „Спри не си отивай…“

Или Богдана Карадочева: „Иванееее, Иванееее“

И т. н.

Една превзетост и театралност, която извира отвътре, като тон на говорене.

Силата на една певица или певец е в израза на чувствата в гласа. Чуваме за сравнение примерно Един Пиаф – и при нея, и при Лили Иванова има емоция, сила, но я няма тази превзетост и театралност.

Този театрален тон на преиграване е характерен и за актьорите у нас.

Например Тодор Колев, не само песните му са прекалено татрални – „…Питаш ме тииии, …фалшив героййй…“, „Виолета, Виооолетааа“. И в сцени от филми е така „Ти защо караш държавна кола с книжка за любител шофьорррр?“, „Лошо, Седларов, лошо…“

Театралност, каквато не може да се види в западни филми, примерно. Ама ние си го харесваме, у нас преиграването се смята за нормално, вижда се една изкуственост във всичките ни сериали. Не само заради измисления неестествен диалог, усеща се, че всички играят.

Може би не всеки ще разбере за какво говоря. Дотолкова смятаме това за естествено. У нас изкуственото минава за естествено.

Но ако някой иска нагледно да види каква е разликата, да гледа българския филм „Островът“ на Камен Калев, българо-шведска продукция. В главните роли са шведският актьор Туре Линдхард и французойката Летисия Каста.

Епизодите, в които са само те двамата, изглеждат като изцяло западен филм. Щом в кадър се появят български актьори, започва едно преиграване, едни драматични физиономии, жестове, веднага става български филм. Дори режисьорските приумици, с които е побългарил западните актьори – Летисия Каста ражда в съня си доматени консерви – не могат да я побългарят напълно.

Нашето просто е друга емоционалност, някакъв базово заложен афект, обиденост. Като тона на говорене на ромите.

Може би не съм обяснил достатъчно ясно, но ще го доразвия. Все пак, гледайте „Островът“.