Христо Фотев – роден на днешната дата преди 89 години. Роден в Истанбул… Но българин. И жител на Бургас.
За него, ако изобщо се говори – се говори тихо, много тихо. Тихо – както боли…
С Петя Дубарова. Поетесата също прекара живота си в Бургас.
Колко си хубава!
Господи,
колко си хубава!
Колко са хубави ръцете ти.
И нозете ти колко са хубави.
И очите ти колко са хубави.
И косите ти колко са хубави
Не се измъчвай повече – обичай ме!
Не се щади – обичай ме!
Обичай ме
със истинската сила на ръцете си,
нозете си, очите си – със цялото
изящество на техните движения.
Повярвай ми завинаги – и никога
ти няма да си глупава – обичай ме!
И да си зла – обичай ме!
Обичай ме!
По улиците, след това по стълбите,
особено по стълбите си хубава.
Със дрехи и без дрехи, непрекъснато
си хубава… Най-хубава си в стаята.
Във тъмното, когато си със гребена.
И гребенът потъва във косите ти.
Косите ти са пълни с електричество –
докосна ли ги, ще засветя в тъмното.
Наистина си хубава – повярвай ми.
И се старай до края да си хубава.
Не толкова за мене, а за себе си,
дърветата, прозорците и хората.
Не разрушавай бързо красотата си
с ревниви подозрения – прощавай ми
внезапните пропадания някъде –
не прекалявай, моля те, с цигарите.
Не ме изгубвай никога – откривай ме,
изпълвай ме с детинско изумление.
Отново да се уверя в ръцете ти,
в нозете ти, в очите ти… Обичай ме!
Как искам да те задържа завинаги.
Да те обичам винаги –
завинаги.
И колко ми е невъзможно… Колко си
ти пясъчна… И моля те, не казвай ми,
че искаш да ме задържиш завинаги,
да ме обичаш винаги,
завинаги.
Колко си хубава!
Господи,
колко си хубава!
Колко са хубави ръцете ти.
И нозете ти колко са хубави.
И очите ти колко са хубави.
И косите ти колко са хубави.
Колко си хубава!
Господи,
колко си истинска.
ТАМ НА ЗАВОЯ ОСТЪР ЗА НЕСЕБЪР…
Там на завоя остър за Несебър.
По пътя за Бургас – далече там
аз знаех как да съм добър и щедър,
не подозирах – а съм бил голям.
Аз знаех как на глас да ви изричам.
Как да рисувам странния ви глас.
Обичах – а не знаех, че обичам,
и целият от нежност светех аз.
Самия въздух аз наподобявах
и ви празнувах от куплет в куплет.
Щадях ви – и докрай се премълчавах.
И премълчан съм бил голям
Поет.
ТОЯ ДЪЖД Е СЪС ТЯЛО НА МЪЖ …
Тоя дъжд е със тяло на мъж
и със воля на мъж –
тоя дъжд
е внезапният дъжд на Април.
Аз мълчах. Той дойде изведнъж,
своя облак докрай разрушил.
Падна той върху тъмната пръст.
Аз извиках от страх, но без глас.
Той изправи без глас своя ръст
до звездата, наречена – Марс.
И уверен, прекрасен и цял,
той понесе със царствен замах
своя светъл живот от кристал,
и от въздух –
от шепот
и смях.
Той се блъска във тъмната пръст,
но в жестоката негова страст
е заключен лъчистият ръст
на дълбоко засетия клас.
Той обгръща – и влиза жесток
на дърветата в тъмния свят,
там, където заспалият плод
е без мирис, без образ, без цвят.
И преследва, на всичко готов,
своя ритъм априлският дъжд
със дъждовната своя любов
на работник,
строител
и мъж.
Той живей – възхитително-лош
и жестоко-добър… Той е гол.
И изпълва той тъмната нощ
със живот и щастлив алкохол.
Без да мисли за смърт, той живей.
Той се радва нашир и надлъж.
Той ликува докрай – и се смей.
И умира в нощта изведнъж.
КЪЛНА ВИ СЕ…
Кълна ви се – аз всичко бих повторил.
Аз всичко бих отново изживял,
излюбил, изпътувал, изговорил,
измолил и изплакал,
и изсмял.
Аз бих повторил целия си дивен
и кратък, кратък свой живот до днес
със същия безмилостно наивен
и въпреки това измерен жест.
Не съжалявам – както съм заставал,
пак бих застанал, малък и велик
и с яростен замах бих защитавал
най-пустия си ден и час, и миг…
Над всеки свой изгубен ден със вопъл
бих паднал аз по гръцки ритуал
и както върху мъртвия Патрокъл –
Ахил, сина Пелеев –
бих ридал.
И съм ридал… Самотен и незнаен.
И пак. И пак във същия Бургас
до ужас съм се чувствал осезаем
и изумен съм викал – жив съм аз.
Но аз съм жив – на гарата съм в девет.
Под златния луминесцентен диск…
Локомотивът е пробуден лебед…
Приемам възхитителния риск
да бъда жив, не някакъв излишен
и мъртъв Христо Фотев да съм аз:
Роден в Истанбул. Тридесетгодишен.
Но българин. И жител
на Бургас…
