„Не се страхувам от смъртта. Но не ми се умира между някакви ламарини. Просто не искам да бъде болезнено. Въпреки, че ако ми се случи нещо такова от притока на адреналин тялото ще се обезболи“.
По ирония на съдбата тези думи са на Милен…
Нашият Милен.
Непримирим, различен, бунтар.
Чепат, свободолюбив, заядлив, политически некоректен.
Притискащ гостите с неудобни въпроси.
Милен Цветков беше ходещ кошмар за властимащите.
Гонен десетки пъти от телевизиите заради въпросите, които се осмеляваше да им задава.
Уволненията не го плашеха, нито го пречупиха, напротив.
Защото той отлично знаеше, че това е цената на истината.
И на свободата.
Защото какъв журналист си, ако никога не си бил уволняван?
Гонен, уволняван, противоречив, за някои краен и скандален. Но никога не успяха да го укротят и вкарат в рамката на послушанието. Никога не го съблазниха, за да млъкне.
А днес… днес е е тъжен ден за журналистическата гилдия. Или поне за онова, което е останало от нея. Оказа се – мисирки много, но малко орли.
Някои твърдят, че орлите умират в полет. Други – че не умират, а просто отлитат и се скриват в Безкрая.
В Безкрая с него отлетя и нещо истинско от българската журналистика. Чувството за непримиримост, чепатост, отричане на политически коректното говорене и унизителното до срам ухажване на властимащите.
Навършват се три години от смъртта на Милен Цветков. Колеги го почетоха на лобното му място. Там, където през 2020 г., навръх Великден, той загина, след като джип, шофиран от дрогирания Кристиан Николов, се заби със скорост от 100 км/ч в колата му, спряла на червен светофар…
За да бъде още по-травмиращо за нас, за обществото и за близките му – в хода на делото стана ясно, че Николов е бил под въздействието на не един, а три вида наркотик по време на инцидента.
Милен Цветков завинаги замлъкна и всички знаем защо. Историята е толкова нелепа, че човек почва да си задава въпроса има ли изобщо някаква логичност в битието. Предпочитам да не ровя в подробностите на трагедията, която още зее като рана в обществото.
В този ден искам да ви кажа няколко думи за него.
Милен ни уважаваше и се отнасяше с особена почит към работата на вестникарите. Харесваше си репортажи и истории, които сме разказвали с колегите във вестника. Неговата редакторка от „Часът на Милен Цветков“ Даниела често звънеше в редакцията, за да ни пита дали сме съгласни да разкажат някоя наша история.
Милен Цветков беше мъжкар. И перде. В същото време неговият усет за справедливост беше като оголен нерв, който го болеше при най-дребното стълкновение с неправдите.
Нашият занаят обедня, опустя и все повече губи основния си смисъл – за отпор, за коректив, за бунт.
Сиви изглеждат медиите без лица като Радостина Константинова, Нери Терзиева, Милен Цветков, Соня Гълъбарова, Силва Зурлева, Даниела Сеизова, Валя Крушкина, Албена Ивайлова, Клара Маринова, Александър Авджиев и още много други.
Носталгия по миналото, ще речете.
Не, носталгия по времето, когато имаше автентична журналистика.
Когато нямаше страх от високото. Високо, където се скриват само орлите.
Три години след смъртта му още се опитваме да асимилираме всичко това и се учим да пишем за него в минало време.
Димана ДОЙЧИНОВА
