На 90-годишна възраст от този свят си отиде военният пилот и почетен гражданин на Сухиндол подполковник от запаса Емилия Гърбова.
Нейното име още приживе беше записано със златни букви в историята на родната ни авиация. Емилия Гърбова беше първата българка, пилотирала реактивен военен самолет.
Тя ще бъде запомнена като инструктор I клас, командир на звено, щурман на ескадрила и началник на въздушно-стрелкова подготовка на учебно-авиационен полк. Подполковник Гърбова е летяла на 9 типа самолети с общо 3500 часа във въздуха и 12 583 полета.
Преди няколко години от този свят си отиде и нейният съпруг – полковник Тодор Гърбов, който е кацал и излитал 15 000 пъти и има над 6500 часа във въздуха.
Община Сухиндол изказва съболезнования на семейството и близките.
Поклонението ще се извърши на 19.01.2023 г. от 12.00 ч. в Ритуалната зала на гробищния парк в гр. Сухиндол.
ИСТОРИЯ, ДОСТОЙНА ЗА ФИЛМ
„Не искам да говорите само за мен! Пишете за военната авиация, пишете за жените в авиацията…“
Така казваше приживе Емилия Гърбова, първата жена пилот на военен реактивен самолет.
Казваше го строго и предупреждаваше, че трябва да се внимава с фактите, защото през годините много неверни неща са се изписали. Но никаква суха статистика и данни не могат да заменят уникалната лична история на Гърбова.
Емилия, по баща Гайдарджиева, е родена на 1 септември, 1932 г. в Полски Тръмбеш. Както сама казва, любовта ѝ към летенето започва още от дете и в нейния случай това не е клише.
„Край градчето ни имаше поляна, на която кацаше самолет. Децата се катерехме по него и надничахме в кабината, а баща ми често ме водеше до близкото летище Поликраище. Все сънувах, че ми подарява самолет.“
Сънищата на Емилия са свързани с полет, но истинското начало идва с първия скок с парашут от 800 метра на 22 юли 1946 г. Той е достатъчен, за да отключи мечтите и пътя ѝкъм Военновъздушното училище в Долна Митрополия (въпреки протеста на родителите).
Там сред всички курсанти избира бъдещия си съпруг Тодор Гърбов. Тодор е от Сухиндол и още 16-годишен лети на безмоторен самолет.
„Докато учехме, много се ревнувахме в работата – после той се радваше на моите успехи, а аз на неговите.“
Като двойка Гърбови са единственото семейство военни летци, но това не означава, че се ползват с лукс и почести.
Двамата са обречени на полета и дори сватбеното им тържество е някак между другото и под знака на униформата.
„Не сме имали специална церемония – разказва Емилия и се усмихва в едно от последните си интервюта.
„Точно когато завършвахме училището, колегите ни започнаха да викат „горчиво“. И с един автобус – хайде в Плевен. Нямахме паспорти и подписахме с военни книжки. Почерпихме се и после съобщихме на родителите си, че вече сме женени.“
Започва вълнуващият живот на двама души, влюбени един в друг и с общ поглед към небето.
Идва обаче есента на 1954 г. и тогава по силата на Женевското съвещание за разоръжаване всички жени, които не са глава на семейство, трябва да бъдат съкратени.
„Имах една колежка, която, за да остане на работа, се разведе с мъжа си и пет години бяха като разделени. Мен обаче ме съкратиха“ – казва Емилия Гърбова и добавя, че не съжалява за пропуснатите 10 години без полет.
„Тогава родих и отгледах моите три деца – Зоя, Лили и Веселин.“ Емилия ражда и четвърто дете, ала то умира след раждането.
1983 г. Тодор, Зоя, Емилия, Веселин и Лили няколко минути преди Веско (сега полковник от НСО) да бъде произведен в звание „лейтенант“.
По-късно се връща в авиацията, но след години животът на семейство Гърбови е белязан с друга лична трагедия. Умира голямата им дъщеря:
„Не успяхме да съберем средства за трансплантация на бъбрек, което само в България може да се случи“ – прошепва с горчивина в гласа майката.
Със съпруга на Зоя, Александър, който също е пилот, семейството отдава на авиацията общо над 100 години.
Тодор лети над 40 години, Сашо – над 30, Емилия посвещава 30 години на военната и спортната авиация. Тя е военен летец инструктор I клас; командир на звено, щурман на ескадрила, началник на въздушно-стрелкова подготовка на учебно-авиационен полк, обучила е летци, с които може да се изгради цяла авиационна база. Семейство Гърбови имат 61-годишен брак, шестима внуци и четирима правнуци, които се хвалят: “Нашата баба може да прави челна стойка.“
Емилия е подполковник от запаса. Лети на 9 типа самолети, изпълнява 12 321 полета с 3500 летателни часа. „А Тодор има много повече от мен“ – казва с любов и гордост първата жена пилот на военен реактивен самолет.
Райна Касабова е първата жена в света, изпълнила бойна задача в небето. През 1912 г., само 15-годишна, Райна се качва на самолет “Воазен” с командир подпоручик Стефан Калинов. Излитат от аеродрум „Мустафа паша“ и девойката хвърля позиви против кръвопролитията в Одрин. Райна получава войнишки боен кръст и медал за заслуги към БНА, а през 30-те години печели и конкурс за красота в летовище Варна. Райна Касабова умира забравена в София. В книгата си „Крилати българки“ Иван Петков пише, че зад ковчега й върви един-единствен човек, ветеранът авиатор Георги Хайверов.
Олга Ханджиева е първата българка с бревет за летателна квалификация. За да изпълни мечтата си за полет, Олга напуска Музикалната академия в България и заминава за САЩ. През 1928 г. става летец майсторски клас в пилотското училище към заводите „Къртис“. Получава покана за търговския въздушен флот на Америка, но решава да се завърне в родината с желанието да бъде инструктор. Мечтата й остава неосъществена – по това време в България не е позволено жени да летят.
Елена Дончева – емблематична стюардеса, носител на първата награда от състезанието между стюардесите от европейските авиокомпании в Будапеща.
Сия Медникарова – авиоинженер и авиоконструктор, носител на първия за България „Златен Оскар“ за наука от Световния салон за иновации в Питсбърг през 1994 г. Награден е описаният от нея „Метод за повишаване на надеждността на полет в режим на кацане“. Сия получава и златния ключ на Питсбърг за принос в творчески обмен на интелектуални продукти между България и САЩ.
