Лична емоция. Набиха в Охрид един човек, който се чувства българин.
Част от нашите космополити дори и в този момент не замълчаха, а почнаха: ама не ги ли провокирахме; ама той всъщност какъв бил; ама службите (тия фамозни служби колко удобно обяснават всичко и как оцеляха повече от три десетилетия).
Замълчете за ден-два поне, бре! Или поне направете една уговорка, че е тъжно да се бият хора, пък после философствайте – става и в едно изречение даже.
Разбирам, има такава логика, и ние пресоляваме и често не разбираме местния контекст и т.н. Ама поне ден-два да млъкнем – пребили са човек. Ако го бяха убили, пак ли щяхме да приказваме дълбоки приказки!?
Значи, за войната (и са прави!) не могат да намерят оправдание за агресията, но тук ще донесат от хиляда кладенеца вода, че всъщност за агресията сме си виновни ние.
Пореден парадокс на перманентно лицемерната част от интелигенцията. На този фон какво да се учудваме, че отговорните фактори в Скопие дори и сега не спряха да ни назидават и нещо дори искат да ограничават. Дори и сега!
А че сме си виновни, виновни сме. Че не си търсим интереса, сме виновни.
Извинения за емоцията.
*Първан Симеонов, политилог
