Култът към Иван Костов системно като повтарящо се венерическо заболяване поразява виртуалните редици на градското дясно. И повечето изхвърляния са в стил „Работническо дело“ пише статия за великия и неповторим Леонид Брежнев. Автентичен постмодернизъм.
Намерих сили в себе си и прочетох първата книга на Костов. След това се зачудих защо изобщо си е правил труда да се поти. Текстът буквално може да се обобщи с изречението: „Аз бях безгрешен, ама всички останали прецакаха нещата“. Та се чудя каква ли вариация на това послание е вплетена в новия му опус? :))
Истината е, че Костов е като някакво древно божество за градското дясно, нещо като създание от разказ на Лъвкрафт, което носи след себе си космически ужас и неясно очарование, но само за тези, които са настроени на тази вълна. Митологията „Костов“ изначално е заредена с апокалиптични възклицания, сектантски литании и религиозно самобичуване в стил „той беше така велик и непостижим, но ние не го разбрахме и оценихме“.
А всъщност Костов е котвата на врата на градското дясно. За тях може да има живот само, ако го натикат в прашното си мазе със скелети, врътнат ключа и го забравят завинаги. Ама като гледам вълната от снимки, цитати, селфита и въздишки – Костов продължава да е основният призрак, който обитава колективното несъзнавано на градския либерал. Нека после да не се чудят защо живеят в постоянен кошмар.
