„Загиналите полицаи са герои. Те дадоха живота си, изпълнявайки своя дълг към родината. Те платиха най-високата цена“.
Цял ден разни чиновници и активни наблюдатели повтарят като заучена фраза това отвратително и цинично клише.
Герои ли?
Кажете го на техните семейства. Вгледайте се в очите на съсипаните им близки. Мъже, в разцвета на силите си.
Единият на 43, другият на няма и 30, сгоден с планове за сватба и семейство.
Не, Йордан Илиев и Атанас Градев не са герои, а жертви. Жертви на държавата като разграден двор.
Жертви на някой, който отново не си е свършил работата и е допуснал този автобус да нахлуе у нас.
И знаете ли, тази ненавист към мигрантите също е патология. Защото това са хора, които бягат и търсят по-добър живот. Драпайки отчаяно да се доберат до свещените земи на уж нормалната Европа.
Но Европа се държи като болна от биполярно разстройство и няма никаква логическа политика по проблема.
Наред с бягащите от войната отворихме широко прегръдките си за всякакви криминални контингенти, трафиканти на плът и терористи.
Не сме мнителни, не сме нащрек, не отсяваме и не връщаме никого, защото политкоректността отдавна замъгли здравия разум на уж мъдрия европеец. И това се пренесе на ниво държавност, на ниво власт, на ниво контрол.
И днес вече гордо може да се похвалим с безгранична толерантност и безусловна любов към всяка чужда драма, било то враждебна дори към самите нас.
Отдавна не сме save zone (зона на сигурност, бел.ред.), но царят като че ли срам и конфуз да си го признаем директно.
В контекста и генезиса на смъртта думата „герои“ ми звучи като тиквен медал. Като цинизъм. Като лицемерие и жалък опит за съпричастност с техните семейства.
Като орден, направен от тъпи думи, който не струва пукната пара.
Като куртоазен опит за утеха на две завинаги разбити семейства.
Моят брат е полицай. На 33 години, почти колкото загиналия Йордан.
Да, има и такива изстрадали мечтатели в системата на МВР, които вярват, че се борят с Лошото. Които работят със съвест, чисто сърце и със здрав юмрук на морала.
Които всячески се опитват да измият калта, която непрестанно се лее по адрес на тяхното министерство. Които истински се срамуват от корумпираните си колеги, дето като Юда за 30 сребърника са готови на всичко.
Да, има и такива, които ежедневно преследват утайките на обществото и водят битки да свият до минимум плявата, бродеща по улиците. Крадци, наркомани, изнасилвачи, убийци.
И накрая някой просто ги размазва в миг като мухи на паважа.
Защото друг умишлено или не е проспал контрола.
Герои ли?
Не. Жертви. Поредните. Поне си го признайте.
ДИМАНА ДОЙЧИНОВА
