Днес трябваше да пиша за 4 години от смъртта на Иван Ласкин.
Признавам, никога не ми е бил от любимците. На моменти дори ми идваше твърде циничен. Повече харесвах неговия най-добър приятел Чочо.
Попйорданов не беше чак такова перде. Имаше някаква особена меланхолия в него, една безкрайна тъга, но и доброта и мекота.
И двамата си отидоха само на по 48 години. Не е тайна за никого – бяха бохеми, грабеха с пълни шепи от живота.
Обаче, обаче… днес се разрових в постовете на Ласкин – тук, във фейсбук. Честно – плаках и се смях едновременно.
Супер много ми липсват такива хулигани и добряци.
Рафинирани простаци с каузи. С много повече морал от много други, които се правят на божи кравички и които държат фронта на благоприличието в медиите.
Възхищавам се на това как Иван е обичал Александра и двете си дъщери. На това с каква мъка и болка пише за починалия Чочо.
Малко хора са способни толкова чисто да обичат приятелите си и да страдат за тях по такъв унищожителен начин.
Димана Дойчинова, TVMEDIA
