175 години Христо Ботев

175 години Христо Ботев

Христо Ботев е роден на 25 декември 1847 г. (нов стил – 6 януари 1848 г.) в град Калофер в семейството на даскал Ботьо Петков и Иванка Ботева. Първоначално (1854-1858) учи в Карлово, където неговият баща е учител. По-късно се завръща в Калофер, където продължава учението си под ръководството на своя баща. През 1863 г. завършва калоферското училище.

През октомври същата година заминава за Русия и се записва като частен ученик във Втора одеска гимназия, от която е изключен през 1865 г. Известно време е учител в бесарабското село Задунаевка. През 1867 г. се завръща в Калофер и започва да подканва към бунт срещу чорбаджии и турци, след което окончателно напуска Калофер.

По това време във вестник „Гайда“, редактиран от П. Р. Славейков, е публикувано първото стихотворение на Хр. Ботев – „Майце си“.

От октомври 1867 г. живее в Румъния. Работи в Браила като словослагател при Димитър Паничков, където се печата в. „Дунавска зора“. През следващите години се мести от град на град, известно време живее заедно с Левски.

През 1872 г. е арестуван за конспиративна революционна дейност и е изпратен във Фокшанския затвор, но е освободен, благодарение на застъпничеството на Левски и Каравелов. Започва работа като печатар при Каравелов, а по-късно като сътрудник и съредактор на българския революционен печатен орган. Започва активната му дейност като журналист и под негова редакция вече излиза новият орган на революционната партия – в. „Знаме“. През 1875 г., съвместно със Стефан Стамболов, Ботев издава стихосбирката „Песни и стихотворения“.

През Априлското въстание сформира чета, на която става войвода. От Гюргево се качва с част от четата на австро-унгарския кораб „Радецки“ и на 17 май принуждават капитана да спре на българския бряг при Козлодуй. На 20 май 1876 г. е последният тежък бой. Привечер, след като сражението затихва, куршум пронизва фатално знаменития български революционер и гениален поет. Ботев загива на място.

МАЙЦЕ СИ

Ти ли си, мале, тъй жално пела,

ти ли си мене три годин клела,

та скитник ходя злочестен ази

и срещам това, що душа мрази?

Бащино ли съм пропил имане,

тебе ли покрих с дълбоки рани,

та мойта младост, мале, зелена

съхне и вехне люто язвена?!

Весел ме гледат мили другари,

че с тях наедно и аз се смея,

но те не знаят, че аз веч тлея,

че мойта младост слана попари!

Отде да знаят? Приятел нямам

да му разкрия що в душа тая;

кого аз любя и в какво вярвам –

мечти и мисли – от що страдая.

Освен теб, мале, никого нямам,

ти си за мене любов и вяра;

но тука вече не се надявам

тебе да любя: сърце догаря!

Много аз, мале, много мечтаях

щастие, слава да видим двама,

сила усещах – що не желаях?

Но за вси желби приготви яма!

Една сал клета, една остана:

в прегръдки твои мили да падна,

та туй сърце младо, таз душа страдна

да се оплачат тебе горкана…

Баща и сестра и братя мили

аз да прегърна искам без злоба,

пък тогаз нека измръзнат жили,

пък тогаз нека изгния в гроба!