Някъде сред сенчестите улици на Генуа, в бурната 1782 година, се ражда дете, чийто пръсти още от люлката сякаш шепнат музика, която не принадлежи на този свят. Това е Николо Паганини – момчето, за което се носи мълвата, че още преди да проговори, е чул гласа на самия Дявол.
На пет започва да свири на мандолина. На седем – на цигулка. До единадесетата си година вече омагьосва тълпи със звуци, които карат и най-каменните сърца да трепнат. А когато навършва петнайсет, Европа му отваря вратите си, но не от любов – от страх и възхищение, смесени като старо вино и отрова.
Говореше се, че майка му, в една безлунна нощ, паднала на колене и помолила Луцифер да вземе душата на сина ѝ и да я превърне във величие. След това нищо вече не било същото. По време на един концерт във Виена, един очевидец заклел се, че е видял сянка – черна, безтелесна – да стои зад Паганини, да води лъка му и да се усмихва с бездънни очи.
И наистина – той не свирел, той предсказвал с музика. Звукът му не идвал от струните, а от отвъдното. Пръстите му – прекалено дълги, гъвкави до невъзможност – докосвали по три октави с лекота, сякаш не са човешки. Лекари по-късно ще говорят за синдром на Марфан, но публиката тогава имала друга дума за това: магия.
Легендите се множали като сенки в тъмното. Паганини, шепнели хората, колел жени и използвал червата им за струни на цигулката си. Душите им – казвали – били затворени в тялото на инструмента му и стенели по време на концертите. А когато свирел Дяволските каприси, струните сякаш не трептели – те се молели.
Но не той започнал тази мрачна традиция. Десетилетия преди Николо, венецианецът Джузепе Тартини – друг композитор със сън, който оставя отпечатък в историята – разказва как Дяволът му се явил, взел цигулката му и му изсвирил соло с такава прелест и ужас, че когато се събудил, трескаво сътворил онова, което нарекъл „Дяволският трел“. Самият Тартини признавал: това, което е написал, е само сянка на онова, което чул.
Паганини обаче не се задоволявал със сенки. Той бил огънят. Живял като обсебен – от музика, от алкохол, от плът. Презирал нотните листове – всичко било в ума му, където горели мелодии като звезди, паднали твърде близо до земята.
И когато най-сетне угаснал, никой не искал да погребе тялото му. Църквата отказвала. Прокълнат, казвали. Чак след десетилетия, и то с разрешение от папата, костите му били положени в пръстта.
А нощем, вятърът, който минава през гроба му, понякога свири нещо…
Нещо красиво.
Нещо зловещо.
Нещо като сделка, сключена много, много отдавна.
