Случило се в една глуха нощ през 1713 година. Джузепе Тартини — млад, талантлив цигулар и композитор — лежал в леглото си в Падуа, уморен от безкрайните си търсения на съвършената музикална форма. През деня се опитвал да напише нова соната, но въображението му било изтощено, вдъхновението — мълчаливо. Отчаян, той заспал… И тогава дошъл Сънят.
В съня му се явил непознат. Елегантен, с лека усмивка и пронизващи очи. Представил се просто: „Аз съм този, когото хората се страхуват да назоват.“ Без договори, без пламъци и катрани, Дяволът предложил на Тартини уроци. Не богатство, не слава, а музика. Съвършена, демонична музика.
„Дай ми душата си, и ще свириш както никой човек досега.“
Без да се замисля, Тартини се съгласил.
Дяволът взел цигулката и започнал да свири. Това, което последвало, било невъзможно: ноти, които не подлежат на писане, хармонии извън разума, извисяване и падение в едно. Мелодията била хем величествена, хем зловеща — сякаш самото време се огъва от звука. Струните на инструмента стенели, а Тартини, окован от ужасяваща наслада, стоял безмълвен.
Когато се събудил, бил потънал в пот. Вцепенен. И с ясното чувство, че току-що е чул най-прекрасната и опасна музика в историята на света.
В паника грабнал цигулката си и започнал да възпроизвежда каквото помнел. Писал дни наред, обсебен от тази музика, от този сън, от онзи смразяващ, перфектен звук. Резултатът бил най-известната му творба — „Соната на дяволската трела“ (Il Trillo del Diavolo).
Но дори и след месеци на работа, Тартини бил наясно, че онова, което е записал, е само сенчест отблясък на истинската дяволска музика. Сам казвал по-късно:
„Когато се събудих, грабнах цигулката си, надявайки се да си спомня поне част от онова, което чух. Сонатата, която написах след това, е най-добрата, която съм композирал… но тя е толкова по-нисша от онази, от съня, че бих разкъсал партитурата и бих я изгорил, ако можех да забравя оная визия.“
С времето започнали слуховете — че сонатата била прокълната, че човек, който я изпълнява напълно, може да полудее, или че ще го навести същият онзи учител от съня. Някои музиканти дори избягвали каденцата с прочутата трела – технически изтощителен и стилистично маниакален пасаж, който според легендата е директна „цитата“ от демоничното соло.
Въпреки славата си, Тартини останал мистериозна фигура. Изучавал астрология и алхимия, вярвал в символиката на числата и в скритите езици на музиката. През последните години от живота си все по-често се затварял сам, свирел на тъмно и отбягвал въпроси за онази нощ.
Творбата му била публикувана едва след смъртта му. А на първата ѝ страница, сред ноти и черно мастило, стояла само една кратка бележка:
„Сънят ми. Дяволът в подножието на леглото.“
До днес, „Соната на дяволската трела“ е едно от най-предизвикателните произведения за цигулка в света. И сякаш всяка нейна интерпретация отново отваря вратата към онази стая в Падуа… и към тъмната фигура, която чака край леглото на Тартини.
