Финалът за Купата на България между Лудогорец и ЦСКА, завърши с минимална победа за разградчани. Секторите, пълни с червени фенове, очакваха триумф и мечтана квота за Лига Европа. Вместо това, гледаха ЦСКА, който искаше купата, но сякаш не знаеше как да я вземе.
През последните седмици в публичното пространство активно се дискутираше дали изобщо Лудогорец има интерес да спечели трофея. На пръв поглед – абсурдно. Но аргументите не липсваха.
Победа за Лудогорец означава още по-голяма антипатия от страна на феновете на софийските грандове. А негативизмът към отбора от Разград вече трудно се скрива – особено на фона на негласната подкрепа от Българския футболен съюз, 14 поредни шампионски титли и все повече въпроси около доминацията им в българския футбол.
Всеки неутрален зрител, до когото тази градска мълва бе достигнала, гледаше финала с друго око. И трябва откровено да си го кажем – Лудогорец не желаеха да спечелят Купата на България.
Тревожното е, че ЦСКА искаха… но не знаеха как.
ЦСКА – най-титулуваният отбор в България, с история, легендарна публика и дълбоки традиции. Но онова, което видяхме на терена във финала за Купата на България, не отговаря на нищо от това. И най-болезненото за отбора не е загубения трофей – а че отбора не заслужава феновете си.
Днешният ЦСКА изглежда като екип без идентичност, съставен от футболисти, които не носят духа и принадлежността към емблемата. А това е отбор, за който някога са играли герои и легенди.
Сега – разочароващи фигури, без връзка с традицията.
В началото на новия век чужденците в българския футбол бяха екзотика, но приемана от запалянковците. Албанци, сърби – от близки култури, които разбираха значението на марката ЦСКА. И когато стъпваха на „Българска армия“, те носеха респект, влагаха сърце и борба. Дори африкански футболисти, дошли отдалеч, се опитваха да се докажат – защото знаеха какво представлява този клуб.
Днес изглежда различно. ЦСКА не се състои от играчи, които знаят къде се намират. И това не е само проблем на селекция, а на философия. Защото ЦСКА не е просто клуб – той е кауза, общност и символ.
Днешният отбор носи фланелката, но не и духа. И може би именно затова болката е толкова голяма – защото феновете още са там. Още пеят. Още чакат нещо истинско.
Разрушената детска школа „Червено знаме“ – дългогодишната база на ЦСКА – създаваше подготвени, амбицирани и специални футболисти. Вътрешните трансфери тогава не бяха толкова важни, защото всеки един български футболист, изправен срещу ЦСКА, играеше далеч над възможностите си, за да направи впечатление. Знаеше, че това може да бъде шансът му да облече червената фланелка.
Питаме се: ще се роди ли новият Стоичков, Бербатов, Стилиян Петров или Любо Пенев? Ами няма нужда да се питаме — те вече са някъде там, в школата. Но на тях не им се предоставя възможност да покажат уменията си.
Докато се дава предимство на Марселино Кареасо от Венецуела, новият Стилиян Петров — ако в момента е 16-годишен юноша в школата на ЦСКА или дори във Видима-Раковски — никога няма да получи шанс. А без шанс няма как да имаме български дефанзивен халф, който на 30 години да е капитан на отбор от Висшата лига.
_______________
Докато се взимат посредствени футболисти от Дания като Олаус Скарсем, няма да се появи втори Христо Стоичков, който целият свят да нарече „Камата“. Няма да има и „камичка“, няма да има и швейцарско ножче. Да се приравни Скарсем със Стоичков е направо обидно. А какво да кажем за Мартин Метров – играч от Враца, който разцепваше защитите на съперниците и бе логичното българско продължение на марката ляво крило.
_______________
Ами Йоанис Питас? Футболно недоразумение в сравнение с Любо Пенев, когото в Испания наричаха „Ел Голеадор“. Питас по-скоро би отговарял на прякора „Ел Бордюр“ – поне да знаем за какво иде реч. А Бербатов, закупен от Пирин Благоевград — люпилня за футболни таланти — бе съвсем друга класа, открит в тогавашната българска действителност.
_______________
И накрая – Джейм Етоо, който заема позицията на Мето Деянов и Милен Петков. В други времена такъв камерунец дори нямаше да излезе от „квадрата“ на тренировката. Щеше да страда от хроничен световъртеж и проблеми с периферната нервна система.
За да има ЦСКА, трябва да има българи в състава. Дори „червените“ да изкарат един или два сезона без успехи, това няма да бъде проблем. И в момента губят. Но българите, това ще върне хората на стадиона.
Защото червеният привърженик иска да гледа българи.
Иска да подкрепя българи.
И обича българи.
