В следобеда на 21 юли, в същия ден, в който преди 43 години умира майка му Людмила Живкова, а точно преди три – и вуйчо му Владимир, Тодор Славков – последният бохем наследник на едно от най-влиятелните семейства в социалистическа България – е открит мъртъв с огнестрелна рана в главата.
Мястото: селска къща край Казанлък, собственост на футболния бос Христо Крушарски.
Смъртта му разтърсва познатите му с привкус на театрална нелепост – бохемът, ироничният потомък на Живковия клан, който обичаше да се подиграва на тежестта на собственото си име, умира сам, на маса, докато другите в къщата – са били „навън“.
Пистолетният изстрел разцепва следобедната тишина. Приятелите му, се втурват вътре.
Намерили го безжизнен. Никой не казва чие е било оръжието.
Официално разследване тече. Не се знае дали е инцидент, самоубийство или нещо друго. Разпитите продължават. От МВР отказват да потвърдят дали оръжието е законно, нито дали изобщо е било негово.
Приятели на Славков, с които разговаряхме, са категорични: „Тошко нямаше пистолет. Нямаше и причина да има.“
Същата тази къща – наричана „гостилница“ – неведнъж е била място, където Славков е отсядал като личен гост на Крушарски. Без плащане. Без церемонии. Беше техният малък паралелен свят, казва човек от обкръжението.
Място, където репликата „светът не ме заслужава“ се е изричала на глас – с уиски в ръка и под смеха на още няколко забравени от телевизията герои на прехода.
Но този път не се е засмял. Този път е останал сам с мислите си. И с един изстрел.
Алкохолът като форма на бягство
Истинският отговор за смъртта му може би не е в криминалната хроника, а в онези дълги, безшумни битки, които се водят вътре в човека. В последните години от живота си Тодор Славков страдаше от дълбока депресия – едно състояние, което той прикриваше зад типичния си сарказъм и вечното намигване към камерата. Но зад сцената, когато светлините угаснеха, се появяваше сянката на зависимостта.
„Пиеше, за да не чувства. Понякога се опитваше да спре – беше се лекувал, говореше за това с горчив хумор. Но никога не успяваше за дълго“, споделя негов стар приятел, пожелал анонимност. По думите му, Славков се е борил с алкохолизма повече от десетилетие – сам, далеч от институции, далеч от истинска подкрепа. За него бутилката беше средство да заглуши не шума, а тишината.
Тежестта на наследството
Тодор Славков, роден в разгара на социалистическия апогей – 1971 г., не беше просто още един плейбой от златната столична младеж. Той беше внукът. Единственият биологичен мъжки наследник на Тодор Живков. Син на Людмила – онази, която уж беше готова да реформира режима отвътре, и на Батето – медиен цар и олимпийски властелин.
Тошко, както го наричаха, преживя загубата на майка си на десет, на баща си – в сянка, и остана сам с фамилията си – като камък, завързан за шията му. Не искаше власт, не искаше и съжаление. Избираше риалити форматите пред партийните централи. Влизаше в шоута, излизаше от тях пиян, усмихнат, и понякога – разбит.
Сценарий без финал
На масата в онази къща в село Асен няма видеонаблюдение. Няма и яснота. Сам ли е дръпнал спусъка? Или някой друг? И най-важното – защо? Разследващите не дават отговор. Около смъртта му остава същата мъгла, която витаеше над живота му.
Това не е просто случай на внезапна смърт. Това е разпад пред очите на общество, което се кикоти на трагедиите на прехода, после ги забравя, после ги споменава с цинизъм. И когато дойде моментът, в който единственият човек, който не се вземаше на сериозно, напуска света – всички замлъкват.
Тодор Славков не издържа. И накрая ви тегли една. Без думи. С изстрел.
