Ахмед Доган отново се върна в светлината на прожекторите. С едно кратко, но добре премислено изречение – „Ще участвам“ – той обяви раждането на нов политически проект: „Алианс за права и свободи“ (АПС).
Пресконференцията, на която беше оповестено учредяването, приличаше повече на театрална постановка. На въпроса дали самият той ще оглави формацията, Доган предпочете да запази мистерията: „Много сложен въпрос ми задавате“. Сякаш никога досега не е дърпал конците отзад.
„Да оставим деня чист“
По темата за влиянието на Делян Пеевски, почетният лидер отново избра тактиката на недоизказаното. „Да оставим днешния ден чист“, каза той. Прозвуча почти като признание, че дните рядко са били чисти, когато името му е било замесено.
И добави: „Ако се страхувах от нечие влияние, нямаше да създавам нов проект“. Но историята на прехода, в която той неизменно е главно действащо лице, е пълна с примери за зависимости, договорки и тихи компромиси.
Партия „чиста като сълза“
АПС започва подписка за набиране на членове. Обещава „чистота“ – дума, която звучи почти цинично, когато я произнася човекът, създал най-успешната машина за контрол в българската политика. „Ще има ноу-хау и поуки от грешките“, увериха от ръководството. Сякаш грешките не бяха системата, а само малки отклонения по пътя.
В учредителната декларация АПС обещава всичко – от защита на правата на гражданите, до достъпно здравеопазване и образование. Четете внимателно: това са същите обещания, които всяка партия у нас повтаря вече три десетилетия.
Когато играта не свършва
Събитието приключи бързо, но не и внушението му. Посланието е ясно: Доган още не е приключил. В държава, в която доверието в политиката отдавна е ерозирало, той отново пробва да се представи като „гарант за права и свободи“.
АПС тръгва с мотото „Съединението прави силата“. В действителност обаче големият въпрос остава: чие съединение и чия сила?
В една страна, в която гражданите са изморени от обещания и задкулисие, новата партия прилича не толкова на надежда, колкото на пореден епизод от старо представление. И ако публиката все още ръкопляска, то е по-скоро от навик, отколкото от вяра.
