Джеймс Монро остава в историята като петия президент на Съединените щати и последния държавен глава от поколението на Войната за независимост.
Управлението му (1817–1825) често е определяно като „Ерата на добрите чувства“ – период на относителна вътрешнополитическа стабилност и отслабено партийно противопоставяне.
Именно в този привидно спокоен момент Монро прави едно от най-дълготрайните външнополитически заявления в историята на САЩ – доктрина, която ще надживее своя автор и ще оформи американската геополитическа логика за столетия напред.
В началото на 19 век Съединените щати се утвърждават като възходяща сила. Икономическите им успехи, сравнително демократичната политическа система и разширяването на територията – представяно като мирно, макар и белязано от насилие спрямо индианското население – ги отличават рязко както от монархическа Европа, така и от останалите държави на американския континент.
Този контраст оказва пряко влияние върху външнополитическото самочувствие на Вашингтон.
Доктрината, свързана с името на Монро, се ражда в контекста на освободителните движения в Латинска Америка. В края на 18 и началото на 19 век испанските колонии в Централна и Южна Америка се надигат срещу метрополията, чиито методи на управление все по-очевидно изостават от социално-икономическата реалност. Новите републики са политически нестабилни и икономически уязвими, а опасенията от европейска намеса остават напълно реални.
Непосредственият повод за формулирането на американската позиция са опитите на Русия да разшири владенията си в северозападната част на Северна Америка, както и слуховете за подготвяна френско-испанска експедиция.
Преговорите между САЩ и Русия от 1821 г. не дават резултат, докато през лятото на 1823 г. държавният секретар Джон Куинси Адамс формулира ключовия принцип: американските континенти не трябва повече да бъдат обект на нова европейска колонизация.
По същото време Великобритания предлага съвместна декларация със САЩ за ограничаване на европейската намеса в Латинска Америка.
Адамс обаче се противопоставя, аргументирайки се, че подобен ход би обвързал бъдещата американска експанзия с британските интереси. Вашингтон избира едностранен подход.
На 2 декември 1823 г. президентът Монро включва новата доктрина в годишното си послание до Конгреса. В него се очертават няколко основни принципа: забрана за бъдеща колонизация на Америките от европейски сили; ясно разграничение между политическите системи на Стария и Новия свят; и предупреждение, че всеки опит Европа да наложи влиянието си върху независими държави в Западното полукълбо ще бъде възприеман като враждебен акт спрямо Съединените щати.
Формално САЩ декларират, че няма да се намесват във вече съществуващи европейски колонии и ще запазят неутралитет спрямо европейските конфликти. По отношение на новите американски държави обаче позицията е категорична: Европа трябва да стои настрана.
Доктрината има и ясно икономическо измерение. Принципът на „неколонизация“ означава противопоставяне на търговските монополи и ограничения, характерни за европейските империи, и създава условия за разширяване на американското икономическо влияние в целия континент.
Макар че САЩ по това време не разполагат с военната сила да наложат доктрината със сила, тя действа като дипломатическа бариера. През 1824 г. споразумение с Русия ограничава руската експанзия в Северна Америка. В този смисъл Доктрината Монро има и прогресивен елемент, утвърждавайки принципите на суверенитет и ненамеса.
Но още в основата ѝ са заложени и противоречия. Обявена едностранно и без консултация с останалите американски държави, доктрината изразява преди всичко интересите на САЩ. Представяйки собствената си политическа система като универсален модел, американският елит постепенно си присвоява ролята на естествен лидер на континента.
Така Доктрината Монро се превръща от защитен принцип в инструмент за оправдаване на бъдеща политическа, икономическа и военна експанзия. Декларирана като щит срещу външна намеса, тя поставя основите на американската хегемония в Новия свят – с последици, които продължават да се усещат и днес.
