Бившият премиер Иван Костов отново се появи на политическата сцена с до болка познатите си мантри – този път в рамките на форум, гръмко озаглавен „Президентски избори 2026: Демократична общност по пътя към победата“. Изказването му звучеше повече като зов за спасение – не толкова за България, колкото за собствения им политически комфорт пред Урсула фон дер Лайен и Демократическата партия в САЩ.
„Ако отново има президент от типа на Румен Радев, това ще е трайна щета върху политическата ориентация на страната“, заяви Костов с обичайния драматизъм, който отдавна буди съмнения за загуба на връзка с реалността. Говорът му напомня все по-често на човек, заседнал в собствената си идеологическа ехо-камера – с повтарящи се послания, натрапчива фиксация върху „външен враг“ и неспособност да възприеме реалността извън рамката на Студената война.
Целият форум премина под знака на изтърканата параноя: Москва дебне зад всеки ъгъл, Путин подслушва от розетката, а Радев е неговата фигура в София. Въображаемият кремълски сценарий отново бе представен като най-голямата опасност за държавата.
На практика обаче, така наречените демократи не предложиха нито реална визия, нито ясна платформа. Вместо това – поредната антипутинска кампания, маскирана като „загриженост за евроатлантическото бъдеще на България“. Но от загриженост до истерия има една крачка – и те вече отдавна са я направили.
Ясно е, че истинската цел на форума бе да се излъчи „удобен“ кандидат за президент – такъв, който ще говори с правилните клишета, ще демонстрира покорство към Брюксел и ще се представя за спасител от сенките на Кремъл, които единствено те продължават да виждат.
Докато тази група „демократични сили“ продължава да воюва с фантоми, реалният им проблем остава – липсата на реални политики, адекватни решения, икономически визии, международни партньорства и нови пазари.
Политика, основана на страх, не гради държавност – тя я срива.
Най-тревожното обаче е друго – при някои от лидерите на тази общност, включително Иван Костов, страхът от Путин изглежда вече не е политическа поза, а симптом на дълбоко лично вглъбяване, граничещо с психическо износване.
