На 11 ноември 2002 г. в София е извършено едно от най-зловещите и умишлени престъпления срещу жена в новата история на България. Пред дома си, в столичния квартал „Банишора“, 27-годишната тогава Мария Станева (днес Бонева), е нападната и залята в лицето със сярна киселина от неизвестен извършител. За секунди, животът ѝ се променя завинаги. Сярата разяжда кожата, засича дъха, стопява чертите ѝ – пред очите на съседите и случайните минувачи.
Коя е Мария преди кошмара?
Мария Станева е рекламна мениджърка в агенцията „Мегаталант“, свързана с Дарина Павлова. Работи активно по организацията на конкурса „Мис България 2003“ и е добре позната в среди от шоубизнеса и PR бизнеса. Майка на две деца, млада, красива, с излъчване на телевизионна водеща – тя е жена с бъдеще.
Но утрото на 11 ноември отнема не просто красотата ѝ – а идентичността, спокойствието и правото ѝ на справедливост.
Престъпление без наказание
Независимо от обществения отзвук, показанията на очевидци и сигналите на близките ѝ, извършителят никога не е идентифициран. Делото е класифицирано като „лека телесна повреда“, което практически изключва сериозно наказание. За 21 години няма нито един обвиняем, нито едно съдебно заседание, нито една официална версия, потвърдена от прокуратурата.
Според Мария, става дума за поръчково нападение. В продължение на години тя води лична битка с институциите, настоява за разследване, но досега отговорът остава мълчание. Делото е прехвърляно между следователи, но без реален напредък.
В интервю пред Валерия Калчева Мария Станева-Бонева, споделя:
-Мария, какво изпита в момента, в който те заляха с киселината?
-Денят беше 11 ноември 2002 г., Свети Мина. Прибирах се от работа и тъй като си бях забравила ключовете, звъннах на Ангел, с когото още бяхме само гаджета, да ми отвори. Чух стъпки зад себе си и… мъжът ме заля. Стана много бързо. Успя да ме залее един път, но аз светкавично реагирах, ударих го с чантата си и му счупих буркана. Киселината беше голямо количество, много силно концентрирана и просто започнах буквално да пуша! Чуваш едно цвърчене по лицето и по гърдите, все едно пържат яйца върху теб! Не бях с очила, а с контактни лещи и лещата буквално се разтопи.
Ангел слезе и хукнахме към „Пирогов“ Вкараха ме в шокова зала, но лекарите от нощната смяна не бяха още дошли. Имаше само една санитарка, която ми каза: „Хайде, мий се тук, че лекарите от нощна смяна кой знае кога ще дойдат!“.
Започнах непрекъснато да мия лицето си… До момента, до който не разбраха за кого работя! Като разбраха, че съм от „Мегаталант“, като чуха имената на Дарина Павлова, на Илия Павлов, като дойдоха колегите от „Мултигруп“ – всичките светила слязоха при мен. Моята шефка Дарина и Илия се обадили на лекари от различни болници.
Тогава дойде една лекарка, много добър очен специалист. Каза ми: Мария, ще направя нещо революционно с окото ти, което не знам дали ще помогне, но нямаме друг избор!
Съгласих се, разбира се. Взеха ми кръв, има една вена, точно на слабините на жената, и ми я инжектираха директно в бялото на окото, за да може кръвта да направи съсирече с киселината и да не позволи влизането ѝ в ретината. Страшно болезнена манипулация! Цели 7 дена не се знаеше, ако виждам днес, ще виждам ли утре… И оттам нататък какво последва?Преживях 19 операции за три години. Общо 72 часа бях под пълна упойка. При мен от всичките 26 случая в България на обезобразени жени, за които се знае, аз съм с най-големия процент изгаряния на лицето.
Почти тотално обезобразяване. Нос, уста, скули, брадичка, всичко беше изчезнало. Само очите останаха… Беше много тежка първата операция в „Пирогов“. Трябваше да се затворят раните. А аз на места, примерно на брадичката, бях изгоряла до кокал… Това става с т. нар. автоприсадки. Одират ти кожата от целия гръб и ти я слагат отпред на лицето.
Винаги има риск тя да бъде отхвърлена. Беше много тежко, защото не можех да лежа на гърба си и ме сложиха в едно легло, което ме държеше във въздуха. В същото време бях в нещо като скафандър, защото трябваше лицето ми да бъде притиснато, за да хване присадената кожа, в носа бях със сонда, хранеха ме венозно, цялата бях с абокати, с вързани крака и ръце, имах различни изводи в различни точки на тялото си, за да се намери свободна вена, ако нещо се усложни, катетър, за да ходя по малка нужда… Това бяха моите най-кошмарни дни! След това аз развих много неприятна клаустрофобия. В Америка също ми правиха тежки манипулации. Трябваше да ми отглеждат кожа. Това са т. нар. експандери, които са под кожата ти, пълнят ги, докато направо станах с три глави… И тогава правят покриването с новата кожа. Ако трябва да съм искрена, американците имат невероятна техника, много добри клиники, обаче нула специалисти. Реконструктивната им хирургия е много зле. Там се запознах с един лекар, Оскар Рамирес, който е в Топ 5 на естетичните хирурзи в света. Той ми каза: Мария, ти не си за тука. Вие имате българка във Франция, която е най-добрият реконструктивен хирург! Така аз стигнах до д-р Дарина Кръстинова, която вече 35 години работи във Франция и е на световно ниво. Всъщност тя върна лицето ми! Американците ми отгледаха една много хубава кожа, която обаче покриха безвкусно. Бях безформена, като един Франкенщайн, само че с хубава кожа… Д-р Кръстинова успя да ми върне формите на лицето, да ми направи скули, да ме направи близка до мене…
Живот след разрухата
Мария преминава през десетки пластични операции в страната и чужбина. Лекарите в „Пирогов“ спасяват зрението ѝ частично, но белезите по лицето ѝ остават доживот. Отказва да бъде жертва. Създава асоциацията „С лице към света“, която подпомага деца с лицеви малформации и хора, пострадали от насилие.
Тя основава също така продуцентска и събитийна агенция, участва в организацията на големи фестивали и работи като директор продукция на телевизионен формат. Силата ѝ се превръща в кауза. Лицето ѝ – в символ на оцеляване.
Гневът ѝ днес
През 2023 г., при поредно обръщение към институциите, Мария изразява дълбокото си разочарование:
„Как е възможно подобно престъпление да се води като ‘лека телесна повреда’? Защо няма нито един виновен след 21 години?“
Тя настоява за промени в законодателството – атаки с киселина да бъдат автоматично квалифицирани като тежки умишлени престъпления, а жертвите – защитени още от първия ден.
Мълчание, което крещи
Случаят на Мария Бонева е не само лична трагедия – той е тест за държавата и обществото.
Това е история за една жена, обезобразена пред вратата си, която 21 години по-късно все още чака отговор. И която отказва да се превърне в статистика.
