Под формата на плурализъм в религиозното обучение, се поставят основи за подмяна на традиционните образователни устои.
Новият законопроект, представен от „Демократична България“ и защитен от народния представител Елисавета Белобрадова, поражда сериозни въпроси относно посоката, в която се развива българската образователна система. Един от най-противоречивите акценти е предложението предметът „Религия“ да се запази като свободно избираем, но с „равен достъп до всички основни религиозни традиции в България“, включително и с възможност за неконфесионален вариант.
Зад това формално звучащо изречение се крие възможността в учебната програма да бъдат интегрирани алтернативни християнски течения, сред които протестанството, което няма исторически или институционален дял в изграждането на българската културна идентичност.
Подмяна под маската на толерантност
Макар да се позовава на „свободата на съвестта“ и правото на родителите да възпитават децата си по свое убеждение, законопроектът на Белобрадова всъщност отваря вратата за фрагментация на религиозното образование. Изучаването на „всички религиозни традиции“ в страната предполага, че протестантски секти и чужди религиозни влияния – без значимо културно наследство у нас – могат да претендират за равностойно представяне до православното християнство, дълбоко вкоренено в българската традиция и история.
Вместо укрепване на духовната идентичност, законопроектът насърчава раздробяване на религиозната култура и нейното третиране като избор от каталога на мултикултурността.
„Добродетели“ вместо традиция?
Паралелно с това се предлага нов общообразователен предмет – „Добродетели“, който ще изучава „ценностите на Конституцията и европейските принципи“. На практика това замества религиозния морал с концепции за поведение, лишени от духовна основа, изместени към абстрактен граждански хуманизъм.
Подобен ход не само поставя под съмнение ролята на традиционната религия в нравственото възпитание, но и представлява скрито пренасочване на акцента от християнските добродетели към политически коректни формулировки, удобни за институции и НПО мрежи, но не и за реалния културен контекст на българското училище.
НПО-ата диктуват образователната норма
Фактът, че в дискусията участват организации като „Заедно в час“, Националната мрежа за децата и Националният младежки форум – структури, финансирани по международни програми, допълнително усилва усещането, че реформата не е образователна, а идеологическа. Към тях се прибавя и подкрепата на Нов български университет – известен с либералния си профил – чрез участието на Георги Няголов.
Елисавета Белобрадова и „Да, България“ формално говорят за свобода на избора. Но съдържанието на техния законопроект води не до равенство, а до разпад на традиционния културен код, включително чрез въвеждането на протестантски и неконфесионални подходи към религията. Под маската на „европейски ценности“ се извършва подмяна на духовните основи на образованието, която бавно, но сигурно подготвя училището за ролята на институция без културна памет и без вкоренена идентичност.
