Крахът на правителството на френския премиер Франсоа Байру изглежда не притесни президента Еманюел Макрон. Хладнокръвното му решение да назначи министъра на отбраната Себастиан Льокорню – негов дългогодишен лоялист – за нов министър-председател беше знак, че президентът упорито вярва, че центристката му програма е още жизнеспособна.
Но този избор излъчваше и друго послание: Макрон е решен да пренебрегва единствената очевидна истина, по която днес французите са единодушни – макронизмът трябва да си отиде.
Упоритост на ръба на политическо самоубийство
Макрон отказва да разпусне парламента, защото знае, че неговата коалиция „Ансамбъл“ се срива в проучванията – вече едва 15–16%. Той обаче не допуска мисълта, че упоритото му вкопчване в центристкия проект е равносилно на политическо самоубийство. Подкрепата за президента е на историческо дъно – едва 21%. На улицата протестите срещу икономическата му политика са масови и се разрастват. Французите може да спорят накъде да завият – към популистката десница или към социалистическата левица – но в едно са сигурни: „още от същото“ вече е недопустимо.
Политическа аритметика без решение
Парламентарната сметка е унизителна за Макрон. Неговата трипартийна коалиция държи 161 места в Националното събрание. Дори с подкрепата на умерените републиканци числото стига едва 216 – далеч от нужните 289 за мнозинство. Социалистите имат 66, но те отказват да се откажат от избирателите си и да влязат в сделка с макронисткия център. Републиканците пък отхвърлят всяка форма на завой наляво. Така Льокорню, както и предшествениците си, е обречен да се лута между Сцила и Харибда – между безконтролни социални разходи и безкомпромисна бюджетна дисциплина.
Симптоми на по-дълбока болест
Назначението на Льокорню не е просто кадрово решение. То е симптом на по-дълбока политическа болест. Макронизмът – тази амбициозна смесица от неолиберална икономика, технократичен контрол и реторика за „напредък“ – се оказа куха конструкция. Той обеща обновление, но донесе умора; обеща стабилност, но роди нестабилност. Макрон прилича на герой от „Шесто чувство“ – политически мъртъв, но сам не го осъзнава.
Франция и пределът на търпението
Френското общество е на предел. Вече не става дума само за недоверие към един президент, а за отвращение от една система. Неолибералният елит, който десетилетия управляваше Европа с клишета за „европейския проект“ и „икономически реформи“, загуби правото си на доверие.
Французите излизат на улицата не само срещу пенсионната реформа или бюджета. Те излизат срещу усещането, че политическите решения се взимат от една затворена класа, която не чува гласа им. Те вече не искат лъскави речи за „модернизация“ и „конкурентоспособност“. Те искат справедливост, сигурност и шанс за бъдеще.
Неолиберализмът трябва да си отиде
Истината е, че не става дума само за Макрон. Макронизмът е само френската версия на един по-голям експеримент – неолиберализма, който обхвана Запада след 90-те години. Днес е ясно: този експеримент се провали. Той превърна гражданите в заложници на мигранските колонии, обществото – в пазар, а демокрацията – в игра на съдби.
Франция иска макронизмът да си отиде. Но заедно с него трябва да си отиде и неолибералният ред, който произведе Макрон. Ако това не се случи, Франция ще продължи да бъде държава, която се люлее между протести и политически кризи, докато управляващият елит се вкопчва в своята мнима „рационалност“.
