Клубът на богатите ни зове. България върви към вратата му с вдигната глава и изпразнени джобове. Еврозоната – олицетворение на икономическа зрялост, финансови дисциплини и политическа координация – примамва нашите управляващи с позлатените си символи. Само че, преди да сложим евросенник на националната икономика, не е ли редно да проверим дали не влизаме голи и боси в палата на богаташите?
Правителството предлага линията на бедност за следващата година да е 746 лв. месечно на човек. Това е онзи минимален доход, под който човек се смята за беден. Звучи по-добре от предишните години, но да не се заблуждаваме – цените на основни храни, ток, вода и лекарства растат по-бързо от статистическата „добра новина“.
За сравнение – в еврозоната средният праг на бедност е над 1000 евро. А у нас с 746 лв. трябва да се оцелява, не да се живее. С тези пари човек трябва да плаща ток, вода, транспорт, лекарства, интернет (ако иска изобщо да търси работа), храна, а понякога и наем. И после някой чиновник с вратовръзка твърди, че бедността у нас намалява.
Според официалните данни на Евростат, около 22–24% от българите живеят под този праг – близо 1.5 милиона души. А ако включим и онези, които живеят „на ръба“ – с 849 лв. нето минимална заплата след удръжки – картината става още по-тъмна. Това е не просто статистика, а диагноза на обществото.
И ето ни – готвим се да приемем еврото, за което правителството ни уверява, че ще донесе „стабилност, растеж и престиж“. Само че престижът не се яде, а в магазина не приемат обещания. Преминаването към еврото с такава социална база е като да се настаниш в луксозен хотел с половин сандвич в джоба.
Никой не отрича, че еврозоната предлага възможности – по-ниски лихви, финансова интеграция, по-голямо доверие на инвеститорите. Но когато една четвърт от населението не може да си позволи основни нужди, въпросът не е „дали“, а „как“. А на въпроса „как ще си го позволим“ липсва дебат.
Докато политиците подписват меморандуми и пишат прогнози, пенсионерите плащат сметките си с жълти стотинки, самотни майки пресмятат цената на всеки памперс, а ученици отпадат от училище не поради мързел, а поради глад и липса на обувки.
Какво трябва да се направи?
Първо – публично признание, че бедността в България не е само икономически проблем, а политически провал.
Второ – всяка стъпка към еврозоната трябва да бъде придружена от конкретни социални гаранции: реално повишение на минималните доходи, обвързване на пенсиите с потребителската кошница, достъпно здравеопазване и адекватно жилищно подпомагане.
И най-вече: да спрем да живеем в илюзията, че номиналният растеж прикрива реалната бедност. Когато влизаш в „клуба на богатите“, трябва да носиш не само костюм, а и достойнство. А достойнството не вирее на 746 лв.
