Докато Западна Европа се гърчи в социална дезинтеграция, културна капитулация и икономическа нестабилност, източната ѝ периферия – сляпо и услужливо – се готви да се влее в разлагащото се тяло на еврозоната. България, държава с демографска агония и икономическа зависимост, чака с покорно вълнение своя ред. Чака да влезе в клуб, който вече не съществува като цивилизационна общност, а като финансова обвивка на един изгубен свят.
Докато българските политици броят техническите индикатори за „конвергенция“, никой не говори за реалната конвергенция – тази на културите. Или по-точно: на културното заличаване. Във Франция вече не се говори за французи, а за „жители“. В Германия, държава, превърната в лаборатория на вината, всяка критика на имиграционната политика е равна на светотатство. В Италия, Холандия, Белгия – цели квартали са изгубени територии. Там вече няма интеграция, защото няма дори претенция за такава. Вместо това има паралелни общества, шариатски нрави и насилствено изместване на коренното население.
Това не е теория, а практика. Това не е алармизъм, а реалност. Голямото заместване, за което от години предупреждават малцина гласове – предимно демонизирани от медиите – вече не се случва. То се е случило.
А еврозоната? Тя не е нищо повече от фискална машина, поддържана от труда на нациите, които вече не притежават себе си. Европейският социален модел – този, за който ни се разказва като за идилия – е фалирал. Защото не може да издържа цяла Африка. Защото не може да компенсира културното разпадане с парични трансфери. Защото не може да запълни цивилизационната празнота с евтини кредити и безвъзмездни фондове.
А ние, българите? Ние стоим на опашката за влизане. Не в мечтания Запад, а в неговия привиден образ – изпразнен от идентичност, разкъсван от вътрешно противоречие, и все по-чужд за самите себе си. Ние вярваме, че ще станем част от нещо стабилно. Но истината е, че вървим към центъра на разпада – и то доброволно.
Мигрантите убиват еврозоната не защото са зли, а защото не принадлежат. Те не са дошли да се влеят в нея, а да я използват – както човек използва временен подслон. Техният дневен ред не включва „европейски ценности“, защото те самите не ги споделят. Те не се адаптират – Европа се адаптира към тях.
Затова и финалният въпрос не е икономически, а цивилизационен: Готова ли е България да се присъедини към една зона, където парите са общи, но историята е изтрита, религията е забранена, а народите – отменени?
Отговорът е ясен. Но никой не го задава.
