Случаят с Диана Димитрова и Юлиян Вергов е предупреждение как да не се действа в случаи на насилие – вербално, емоционално и физическо. Виновни има и те са няколко. Първо Диана Димитрова, която явно е преминала границата на приемливото поведение, контактувайки с чуждо дете по неприемлив начин. Второ, Юлиян Вергов, който е допуснал дъщеря му да има контакт с човек, който явно е случаен в живота му. Трето, продуцентът е трябвало да вземе необходимите мерки, да приложи необходимите наказания, и евентуално да отстрани от продукцията повода за конфликт.
За съжаление този случай подкопава доверието в жертвите, което по принцип в България е ниско, особено от жени към жени. Единственият извод, който може да бъде направен е, че когато ти се случи нещо подобно, отиваш веднага в полицията и не слушаш никой друг освен собствения си инстинкт за самосъхранение. Говоря от личен опит.
„Верговгейт“ не спира да занимава социалните медии от няколко месеца. Думата на Диана Димитрова срещу думата на Юлиан.Някога, в началото на емиграцията ми в Америка, бившият ми съпруг разби с шут вратата на стаята в която избягах и се заключих, защото тръгна да ме бие по съвсем прозаичен повод – макар и да няма непрозаични поводи за насилие върху жена – изтръгна телефона от ръцете ми, късайки жицата, и го запокити в стената, но аз слава богу, бях успяла да се обадя на познати, които живееха в съседния блок, и ме удари с всичка сила през лицето. Пред Радина. Ако тя не беше там, щях да бъда жестоко пребита. Той се спря, защото се изплаши, виждайки я да пищи и да плаче, и избяга. На дъщеря ми беше нанесена психическа травма за която и аз нося вина, че позволих подобна ситуация в живота ми. Моята психическа травма не я споменавам, но тогава се зарекох повече никога да не завися от мъж. Заричане, което не съм нарушила и досега.
Вергов с дъщеря си АленаНадявам се този мой разказ, да послужи за пример и да даде смелост на някоя жена. Въпреки че в България никога не съм се чувствала в безопасност, защото тук жената почти винаги е виновна докато не е пребита до смърт. Властите не действат категорично, законът не е категоричен също. Обществото е зло и почти винаги на страната на мъжа.
И ако някой иска да знае защо това го пиша сега, а не тогава – защото тогава нямаше интернет и фейсбук. На сериозна нотка, защото има повод, защото чак сега имам психическата и емоционална сила и вътрешна свобода да го направя, защото искам да съм полезна на жените в беда.
