Теодор Михайлов, който за пореден път се пъне да става депутат от Демократична България, реши да се извини на всички, които е засегнал с поста си от вчера.
В него имаше снимка (селфи с Елисавета Белобрадова, народен представител от ДБ) в едно от бедстващите карловски села. Надписът обаче бе шокиращ – „На кални бани сме“. И това на фона на напълно унищожените от водната стихия къщи, добитък, посеви, автомобили, градини и всичко останало.
Изказването му породи вълна от огорчение, критики, дори обиди, а някои симпатизанти на ДБ директно поискаха той да напусне Националния съвет на формацията, както и изобщо да не се явява като кандидат за народен представител.
„Ти си срам и позор за нашата партия, разкарай се веднага, защото я петниш!“, пишат привърженици на демократичната общност.
В дълъг и прочувствен статус във фейсбук Михайлов реши да обясни мотивите си – а именно, че се е шегувал и не е искал да предизвика подобен интернет скандал.
Никъде обаче не написа, че се извинява, задето нарече хората, които го нападат „аутисти“. Междувременно му се включиха много майки на деца с аутизъм, видя ТВМЕДИА, за които това негово изказване е меко казано отвратително.
„Аз съм майка на дете с аутизъм. Дъщеря ми е умна и е прекрасна, талантлива, рисува и танцува! Искам да я погледнете в очите и да ѝ обясните постъпката си“, пише родителката.
Ето какво написа Михайлов без редакторска намеса:
Искам да се извиня на всички, които са се почувствали засегнати от самоиронията с “калните бани”.
Извинявам се и за всяка моя дума, която е наранила някого.
Съжалявам, че шегата, насочена единствено към мен самия – в оня момент плувнал в пот и нагазил в калта – е прозвучала като подигравка. Уверявам ви, че не беше такава.
Каня ви от сърце – ако искате лично да усетите как се роди тази шега, елате тук при нас, екипирани с ботуши и лопати. Обещавам ви, че след няколко часа вече ще знаете откъде извират калните шеги, дори и най-неуместните сред тях. Не го казвам с лошо. И оправдание не е. Казвам само, че тук се вижда една друга България, която не е като България от фейсбук.
Откакто съм с лопатата и шегите си в Каравелово, не срещнах нито един отчаян или мрънкащ човек. Не знам това как да ви го опиша, че да ми повярвате. Като дойдохме, една жена ни помоли да ѝ откопаем любимата ѝ магнолия изпод всичката кал, довлечена от наводненията. Свидна ѝ била. Копахме, копахме… но не успяхме. И още ме е яд. Но насреща виждахме само благодарност и усмивки. Усмихват се всички, въпреки сполетялото ги, защото имат подкрепа. Сред тия хора няма как да са ти потънали гемиите – ще прощавате пак за неуместната метафора. Хората тук са страхотни. Духът им е по-висок от коя да е приливна вълна. Смехът ми никога не е бил за тяхна сметка. Копаем заедно, ядем заедно, смеем се заедно. В калта всички сме еднакви. Смехът през тези дни ни помага да изринем каквото трябва, без да се поддаваме на умората и без да се отказваме.
Някой беше написал, че всички, дошли да ринат с лопатите и ботушите, сме един вид представители на останалите, които заради едно или друго, не са тук. Хубава е тази идея за представителство – като има нужда, да отидеш и да свършиш каквото има нужда. Естествено, най-добре е да се погрижим за системни решения, така че да няма следващи пострадали. Но докато стигнем до системните решения, хората тук и сега имат нужда от лопатите ни, от ръчните ни колички, от енергията ни, а може би дори и от глупавите ни шеги, за да запазят не само домовете, но и усмивките си.
Знам, че грешните стъпки във виртуалното отекват гръмко по безброй фейсбук стени, но си мисля, че правилните действия в реалността имат малко повече стойност. Поне докато помагат на реални хора да видят отново реалните стени на реалните си домове.
