Футболът е забавна игра, която лесно ни спечелва, когато сме още деца. Това, което ни превръща от любители на спорта в наистина запалени фенове, често са силните емоции, породени от футболните клубове и звезди. Любимите футболисти от тези години ни правят запалянковци за цял живот. Всички си спомняме на кои играчи сме се възхищавали като деца и те не рядко остават „най-добрите“ за нас.
В това отношение атакуващите футболисти имат огромно предимство пред колегите си от защитата. Те получават наградите, те оставят най-ярък спомен и печелят феновете, а дефанзивните играчи се задоволяват да са мил спомен с това колко стабилни и важни са били.
Вратарите обаче са най-ощетени. Те имат може би най-отговорната и най-неблагодарната позиция на терена. Всяка вратарска грешка може да се окаже фатална за целия мач, а понякога и за успеха в цял турнир. Когато играят силно, печелят похвали, но обикновено са център на внимание, когато допускат грешки. Въпреки това вярвам, че повечето футболни фенове сме се научили да оценяваме най-добрите сред вратарите, защото те често са основата, с която се започва изграждането на един отбор и знам, че аз със сигурност силно ценя ролята им на терена.
Още от дете вратарите оставяха силно впечатление у мен, защото ми се наложи да споделям тяхната позиция в детските ни игри. Това бе единственият ми шанс да играя футбол с батко и неговите приятели – нападатели винаги се намираха, но вратарите бяха кът и дори един малчуган можеше да играе с ‘големите’, стига да се съгласи да е на голлинията, начертана между два камъка. Затова и следях с интерес изявите на най-добрите вратари от онези години (началото на новия век), а той се запази и след като пораснах достатъчно, за да гоня топката с останалите полеви ‘футболисти’. Разбира се, поколението вратари от началото на века бе идеално за превръщането на всекиго във фен. Радваха ни изключителни представители на поста като Икер Касияс, Джанлуиджи Буфон и Петър Чех, но играчът оставил най-голяма следа в съзнанието ми, бе малко по-възрастен от тях – Оливър Кан. Германецът постигна изключителни успехи на вратата на Байерн Мюнхен и вероятно бе най-важният играч на немския национален отбор по своето време. Изключителен лидер, който притежава всички качества, необходими да е сред водещите представители на поста си, той продължава да е важна фигура във футболния свят и днес.
Оливър Кан е роден в град Карлсруе и започва футболното си приключение едва на шест години в местния „Карлсруе“ ШК, отборът в който за кратко са играли баща му и брат му. Той успява да стигне до първия отбор и да дебютира още на 18 години (през 1987-ма), а през сезон 1991/92 г. става и титуляр. Стражът е един от лидерите и основни играчи на състава, достигнал до полуфинал за Купата на УЕФА през 1993/94 и добрите му изяви привличат вниманието на Байерн Мюнхен.
Баварският колос го привлича за рекордната за вратар сума от 4.6 милиона германски марки. От този момент животът му е неразривно свързан с Байерн. В Мюнхен играе до края на кариерата си (цели 14 години), печели редица трофеи и се превръща в легенда. Кан е налаган като титуляр още от самото си пристигане в клуба, а някъде по това време започват до го включват и в националния отбор на Германия. Първият му трофей с баварците не закъснява – Купата на УЕФА, спечелена през сезон 95/96, докато следващата кампания му носи първата титла на Бундеслигата. През 1996 година той е и част от състава на националния отбор, завоювал титлата от Европейското първенство, въпреки че не взема участие в нито един двубой.
В следващите години успехите за него и Байерн продължават да се трупат. От 1998 до 2001 те печелят три пъти подред първенството, един път купата на Германия (сезон 1999/2000) и стигат до два финала за Шампионска лига, като губят първия от Манчестър Юнайтед (1998-1999). Вторият обаче не е изпуснат. В него баварците срещат Валенсия и след равен резултат (1-1) в редовното време, Байерн надделява след изпълнение на дузпи, а големият герой е Оливър Кан, който спасява цели 3! Това е най-успешната (откъм трофеи) година в кариерата му, но най-силната му игра (която ме убеди, че той е най-добрият вратар и ме направи фен) е от година по-късно и от турнира, за който вероятно съжалява най-много.
Става въпрос, разбира се, за Световното първенство от 2002 година. Тогава националният отбор на Германия не е сред фаворитите, но изненадващо стига до финала. Отборът допуска само един гол преди финала и Кан е големият герой, след трите победи с по 1:0 в елиминационната фаза. Във финалния мач немците се изправят срещу Бразилия, а Кан се контузва по време на мача – разкъсани връзки на безименния пръст на дясната ръка и това вероятно му изиграва лоша шега. Германия губи с 0:2, двата гола са отбелязани от Роналдо, а Оливър Кан допуска грешка при първото попадение – не успява да улови топката при удар на Ривалдо и тя попада в краката на Роналдо в идеална позиция. Това е единствената неточност на немския вратар за целия Мондиал, но тя се оказва фатална за отбора му. Въпреки това, той не е обвиняван за загубата, като тогавашният селекционерът на Германия Руди Фьолер заявява:
„Нямаме упреци към Оливър Кан. Той изигра едно мечтано Световно първенство и направи изключителни спасявания, които никой не можеше да очаква“.
Друго, може би още по-голямо, признание е наградата ‘Златна топка’, за най-добро представяне на Световното първенство, за която изпреварва голмайстора на първенството Роналдо. Той е първият и единствен до днес вратар, печелил награда за най-добър играч на Световно първенство.
