Трудноподвижна жена на 52-години бе откарана по спешност в болница, след като маскиран мъж нахлул в дома ѝ и я залял с неизвестна течност, вероятно киселина. От веществото пострадалата е получила тежки наранявания.
Новината не е от черните хроники в края на 90-те, а отпреди няколко дни. Случка от 14 март 2023 г. По обяд, посред бял ден, в Пловдив.
Сигналът за случилото се е подаден след 13,30 ч във въпросния ден. Извършителят бързо е напуснал дома на жената в кв. „Тракия“, а издирването му продължава.
Впоследствие от полицията уточниха, че пострадалата е ясновидка. Тя гледала на карти в дома си. Предполага се, че деянието е извършено от недоволен неин. Жената е с тежки изгаряния и все още в болница.
Подобни страховити новини бяха характерни за края на 90-те. ТВМЕДИА реши да припомни едни от най-известните криминални случаи в медиите, които се тиражираха непрекъснато преди десетилетия, когато заливането със сярна киселина беше „модерното“ отмъщение, особено насочено към жени. И за жалост – евтино като поръчка и лесно за изпълнение. А на жертвите се налага да живеят и до днес с преживения ужас, поглеждайки се във всяко стъкло или витрина.
Според криминални психолози такъв вид деяния са извършвани основно от ревност, за да може жертвата, поглеждайки се в огледалото с обезобразеното си завинаги лице, да помни доживот своя насилник. В годините обаче не са били рядкост и престъпления от омраза, за сплашване, за предупреждения при конкурентен бизнес и др.
В психологията има и термин Мизогиния (от гръцки misos и gyne – омраза към жени, бел. авт.). Мизогинията може да е насочена дори към млади момичета, които с нищо не са провокирали своя насилник.
Още в писанията на римския оратор Цицерон той разкрива, че според древните гърци мизогинията е тясно свързана с гинофобията – тоест от страха от жени (gyne-жени и phobos – страх). Гинофобията е описвана от мъже като болезнен страх от представителки на нежния пол без логическа причина. Има и трета подкатегория – калигинофобия, страх от красиви жени. Някои древногръцки философи описват мизогинията и гинофобията като първопричината за зараждането на хомосексуалността. Но това е предмет на друга тема.
В настоящата статия са използвани материали от книгата на Анна Заркова, дългогодишен разследващ журналист във вестник „Труд“. Тя е майка на социалиста Крум Зарков. Заркова бе от първите потърпевши на заливане със киселина. В една глава от своята книга „Българската мафия, както я видях“ тя се връща в съдбоносния месец май през 1998 година, когато животът ѝ се променя завинаги.
Използвани са и снимки от личния архив на Мария Бонева, една от най-близките приятелки на Дарина Павлова. По онова време Бонева движи изцяло конкурсите за красота, организирани и спонсорирани от „Мултигруп“. Тя е може би най-тежко пострадалата българка от заливане със сярна киселина. Цяло чудо е, че лекарите изобщо са успяли да „сглобят“ някакво лице, след като кожата ѝ бе изгорена като пушечно месо.
Към днешна дата Бонева е основател на Асоциация „С лице към света“, която влиза в помощ на пострадали от подобни инциденти.
МАРИЯ БОНЕВА
Интервюто е дадено пред колегата журналист Валерия Калчева:
-Мария, какво изпита в момента, в който те заляха с киселината?
Ангел слезе и хукнахме към „Пирогов“ Вкараха ме в шокова зала, но лекарите от нощната смяна не бяха още дошли. Имаше само една санитарка, която ми каза: „Хайде, мий се тук, че лекарите от нощна смяна кой знае кога ще дойдат!“.
Тогава дойде една лекарка, много добър очен специалист. Каза ми: Мария, ще направя нещо революционно с окото ти, което не знам дали ще помогне, но нямаме друг избор!
Съгласих се, разбира се. Взеха ми кръв, има една вена, точно на слабините на жената, и ми я инжектираха директно в бялото на окото, за да може кръвта да направи съсирече с киселината и да не позволи влизането ѝ в ретината. Страшно болезнена манипулация! Цели 7 дена не се знаеше, ако виждам днес, ще виждам ли утре… И оттам нататък какво последва?Преживях 19 операции за три години. Общо 72 часа бях под пълна упойка. При мен от всичките 26 случая в България на обезобразени жени, за които се знае, аз съм с най-големия процент изгаряния на лицето.
Почти тотално обезобразяване. Нос, уста, скули, брадичка, всичко беше изчезнало. Само очите останаха… Беше много тежка първата операция в „Пирогов“. Трябваше да се затворят раните. А аз на места, примерно на брадичката, бях изгоряла до кокал… Това става с т. нар. автоприсадки. Одират ти кожата от целия гръб и ти я слагат отпред на лицето.
Винаги има риск тя да бъде отхвърлена. Беше много тежко, защото не можех да лежа на гърба си и ме сложиха в едно легло, което ме държеше във въздуха. В същото време бях в нещо като скафандър, защото трябваше лицето ми да бъде притиснато, за да хване присадената кожа, в носа бях със сонда, хранеха ме венозно, цялата бях с абокати, с вързани крака и ръце, имах различни изводи в различни точки на тялото си, за да се намери свободна вена, ако нещо се усложни, катетър, за да ходя по малка нужда… Това бяха моите най-кошмарни дни! След това аз развих много неприятна клаустрофобия. В Америка също ми правиха тежки манипулации. Трябваше да ми отглеждат кожа. Това са т. нар. експандери, които са под кожата ти, пълнят ги, докато направо станах с три глави… И тогава правят покриването с новата кожа. Ако трябва да съм искрена, американците имат невероятна техника, много добри клиники, обаче нула специалисти. Реконструктивната им хирургия е много зле. Там се запознах с един лекар, Оскар Рамирес, който е в Топ 5 на естетичните хирурзи в света. Той ми каза: Мария, ти не си за тука. Вие имате българка във Франция, която е най-добрият реконструктивен хирург! Така аз стигнах до д-р Дарина Кръстинова, която вече 35 години работи във Франция и е на световно ниво. Всъщност тя върна лицето ми! Американците ми отгледаха една много хубава кожа, която обаче покриха безвкусно. Бях безформена, като един Франкенщайн, само че с хубава кожа… Д-р Кръстинова успя да ми върне формите на лицето, да ми направи скули, да ме направи близка до мене…
– Да, не съм разбрала, защото тогава, че нямам месечен цикъл, е било последното, за което съм се сетила… Чак като заминах за Америка, обърнах внимание на това. Започнах и да понапълнявам, да повръщам… Дарина /Павлова- б. а/ ми купи тест за бременност и той излезе положителен. Оказах се на 4 месеца и половина. Но след изживения стрес, непрекъснатите упойки през ден, антибиотиците, които бях поела, сярната киселина, решихме с Ангел, че това бебе не трябва да го оставяме, защото имаше опасност да е увредено… Доколкото знам, е било момченце… След това, 3 години по-късно между операциите във Франция, ходихме за няколко дни с мъжа ми във Венеция. Там се е появила нашата Анджела. Оженихме се с Ангел, аз бях булка за втори път, децата бяха шафери.
– Кой ти помагаше финансово за тези сложни операции?
СВЕТЛАНА ГЕБРЕВА – УМИРА НА 36 ОТ РАК, САМО ГОДИНА СЛЕД ЗАЛИВАНЕТО С КИСЕЛИНА
В края на 2001 година 36-годишната Светлана Гебрева, заместник-началник на Дирекцията за национален строителен контрол, е залята с киселина пред сградата на дирекцията. Няколко дни по-късно полицията арестува Петьо Петков – човекът, за който се подозираше, че е залял и журналистиката Анна Заркова.
Гебрева, която по това време има 11-годишен син, е постъпила на работа в дирекцията за строителен надзор през 1994 г.
От 1998 г. е заместник началник на службата и главен държавен инспектор.
Веднага след встъпването си в длъжност обявява, че в страната има бум на незаконно строителство: на месец при нея постъпвали по 600 жалби. Подписва по 192 заповеди на месец за спиране на неизрядни строежи. В повечето случаи тя лично ръководи събарянето на незаконните строежи.
Най-големите ѝ обвинения са към кметове и архитекти, които според нея вършат услуги на инвеститори в нарушение на законите. Името ѝ бе свързано с акции за събаряне на незаконните строежи в Слънчев бряг /април 1999 и май 2000/ и Златни пясъци , на Боровец /декември 1998/, Пампорово /2001/ и Витоша, по Околовръстния път на София /април 2000/ и другаде.
След инцидента с киселината стана ясно, че във връзка с дейността си Гебрева е получавала множество анонимни заплахи. Предполага се, че и нападението с киселина е по подобни причини.
Гебрева умира рано сутринта на 14 май 2002 г. в болница „Лозенец“, в присъствието на съпруга си. Причина за смъртта ѝ е продължително и тежко заболяване още от 1999 г., съобщава ръководителят на болница „Лозенец“ тогава – Любомир Спасов. Той не пожелава да коментира хипотезата, че инцидентът, при който г-жа Гебрева бе залята с киселина, е ускорил фаталния край на заболяването.
Нападението срещу Гебрева с киселина се случи на 17 декември 2001 г. сутринта, на излизане от сградата на дирекцията на столичния бул.“Христо Ботев“.
Случаят „Заркова“
Криминалната репортерка на вестник „Труд“ Анна Заркова беше залята със сярна киселина на 11 май 1998 година на автобусна спирка в столицата. Основен заподозрян бе 23-годишният тогава Емил Мариев. От свидетел той се превърна в обвиняем по случая. Според психолозите, работили с него, той е имал трудно детство – хвърлен е за осинояване в сиропиталище. Бил е и малтретиран от жени, което отключило в него ненавист към женското съсловие. Според една от версиите Емил имал несполуки в личния си живот, живеел бедно. Това допълнително го мотивирало да се сдобие със сярна киселина и да обезобрази невинна жена. Жена, която в случая се оказва нищо не подозиращата в този ден журналистика Анна Заркова, която се загледала във вестниците на сергия за печатни издания, когато мъж я залива с киселина и я обезобразява. Другият заподозрян е Петьо Петков, който също не е осъден заради липса на доказателства.
Оправдан на две инстанции е и Емил Мариев – на практика виновен и до днес няма. Според четворна експертиза Емил Мариев накуцва и има проблеми с ръцете. Той не бил способен да лисне сярната киселина в лицето на Заркова, както и да избяга с бърза крачка след това. Носи се обаче мълвата, че разследващите случая разполагат със запис от СРС, поставено в дома му. В разговор с жена му Емил признава, че е залял Заркова с киселина.
ТВМЕДИА публикува глава от книгата на Анна Заркова „Българската мафия, както я видях“:
През юли 1998 година в Софийския районен съд е внесен за разглеждане обвинителен акт. Той гласи:
„Софийска районна прокуратура обвинява Емил Георгиев Мариев, роден на 21.01. 1975 г. в Балчик, В ТОВА, че:
На 11.05. 1998 г. около 08.00 ч. в София, жк „Младост I“, спирка на автобус № 88 на булевард „Александър Малинов“, чрез използване на сярна киселина е причинил тежка телесна повреда на Анна Леонидова Заркова, изразяваща се в обезобразяване на лицето ѝ и причиняване загуба на сетивен орган – лявото ѝ око – престъпление по чл. 128, ал.2 НК. Прокурор: (Кирилов)
Как Емил Мариев се е оказал съпричастен към това? С най-добри намерения, които обаче се обръщат против него и бележат един от най-тягостните периоди в нерадостния му живот.
В обвинителния акт срещу него четем:
„Обвиняемият Емил Мариев е прекарал тежко детство, израстнал е в домове за сираци, а огромна част от спомените му са били свързани с нанасяне на побой от жени. Преживявания от такъв характер формират у него чувства на омраза към жените. В началото на май 1998 г. обвиняемият се чувствал напрегнат, тъй като се опасявал, че със съпругата му ще загубят работата си. Решил да се освободи от състоянието си на нервна напрегнатост. В съзвучие с негативната си нагласа към жените преценил, че начинът да преодолее това е като залее лицето на жена със сярна киселина. За тази цел на 8 май 1998 г. отлял в малка стъклена бутилка част от намиращата се в лабораторията на ХМС концентрирана сярна киселина. Той познавал тази станция, тъй като носел вестници на професор Шарков.
На 11 май обвиняемият и съпругата му тръгнали заедно на работа. Той взел със себе си бутилката със сярна киселина, отварачка и широка стъклена чаша. Около осем часа слязъл на спирката пред ХМС в ж.к. „Младост“, а съпругата му продължила с автобуса.
Мариев отишъл зад павилиона за вестници, който бил на спирката и с помощта на отварачката отворил бутилката с киселина. Минал пред павилиона и като видял пред себе си свидетелката Анна Заркова, замахнал с ръката, в която държал чашата и плиснал в лицето ѝ концентрираната сярна киселина. Останалата киселина излял върху тротоарните плочки, а бутилката хвърлил встрани. Стъклената чаша изхвърлил в контейнер за смет… “
Това – в обвинителния акт. А в действителност денят 11 май за Мариев и съпругата му не е обикновен. Навършва се една година от сватбата им. Не могат да си позволят да канят гости и решават Емил да почерпи колегите си. Той слиза на спирката, за да си купи баничка, кафе и бутилка алкохол. Тогава става очевидец на фаталния инцидент. В службата разказва на колегите си на какво е присъствал. Към 11 часа радиото съобщава новината. Първата мисъл на Мариев е да отиде и да каже какво е видял. Не го прави по няколко причини. От една страна смята, че има достатъчно хора, които ще разкажат това, което и той е видял. От друга, решава първо да го сподели със съпругата си. Тя е категорична: „ Ние сме хора, които не трябва да се бъркат в такива работи и най-добре да си мълчим“.
На втория ден истерията около инцидента се развихря. На обществото е необходим автор на престъплението, защото част от писанията са:
„Избиват журналистите“, „Ние сме незащитени!“, „Полицията не си върши работата!“
В този ден, както обикновено, Мариев отново слиза на същата спирка. Купува си кафе и след това отива до близката будка за вестници. Там вижда един мъж, който пита продавачката знае ли нещо за случая. Жената отговаря, че нищо не е видяла. Емил го заговаря:
– Господине, какво ви интересува за случая?
– А ти защо питаш?
– Аз знам нещо и мога да помогна.
Често сме се връщали към този случай в разговорите с Емил, разговаряли сме като адвокат с клиент и като човек с човек.
– Не знам какво ми стана – разказваше той. – Реших, че нямам право да мълча. Аз видях кой хвърли киселината и бях длъжен да разкажа. Когато споделих това с човека, интересът му към мен се повиши. Отведе ме на 10–15 метра и ме покани да вляза в една кола. Вътре имаше двама души. Той седна зад волана. Аз – зад него. Каза на двамата мъже: „Момчето знае нещо“. Разказах всичко, което бях видял. Описах човека, какъвто го запомних и не мога да го забравя. Тогава те ме заведоха до работата.
Съобщиха, че ще отсъствам известно време и ме откараха в някакво полицейско управление. Отново, пред други хора, почнах да разказвам отначало. Накараха ме да опиша подробно човека – облеклото, височината, лицето, косата и всичко, което съм запомнил. За моя най-голяма изненада след известно време ми показаха рисунка на лице, което наподобява човека, който бях видял… Вечерта не казах на жена ми, не бях последвал нейния съвет да си мълча… На четвъртия ден пак ме взеха от работата. Отведоха ме в друга полицейска служба. Там ми обясниха, че няма никаква опасност. Ще бъда защитен. Законът уреждал да бъда разпитан като анонимен свидетел и ще имам само номер вместо име. Това ме успокои. Но когато си тръгнах, си спомних, че преди два дни бях видял в района около нас полицейска кола. Явно обещанието за анонимност не се спазваше. Още повече се притесних, когато чух по радиото на сутринта моето име, като очевидец и свидетел. Отново ме взеха. Този път, за да разпозная сред четири лица извършителя. Веднага познах човека от спирката, но се уплаших. Посочих другия до него.“
Така, при много наши срещи, Мариев ми разказваше за преживяното – той беше от клиентите, които ми се доверяват напълно като на свой адвокат. Търсели го постоянно. Съпругата му почнала да се съмнява, да пита: защо са тези полицаи? В крайна сметка той ѝ признал, че е дал показания като свидетел.
Полицаите започнали да водят с него разговори на чисто житейски теми. Интересували се какви нужди имат със съпругата си. На техните въпроси той отговорил, че им трябват цветен телевизор и маратонки, за да участват в състезание за инвалиди. Хора от службите го завели да си избере телевизор и да разгледа какви маратонки би си харесал. Емил заживял с мисълта, че е потребен.
В деня, когато отишли да му купят желаните неща, един от служителите му казал, че той единствен е в състояние да им направи огромна услуга. В какво се изразява тя? Емил трябва да отиде вкъщи и да разкаже на жена си, че не е свидетел на покушението, а е извършител. Това му се сторило твърде опасно. Като адвокат съм се убедила професионално, че той е напълно нормален човек и знае какво е страх, какво е истина и какво е лъжа. Много разтревожен, попитал: Защо трябва да давам фалшиви обяснения на съпругата си? Та нали аз посочих извършителя? Разказах всичко и то е записано от следователя. Отговорили му – това е формално, но много важно в момента. Но ако стане така, че аз да бъда съден? Няма никакъв проблем. Ти само трябва да си признаеш пред съпругата си, а ние по-късно ще мислим по този въпрос. Такава е била уговорката. Но за да го задържат и обвинят, на тях им е нужно някакво доказателство. И го създават. Изпращат Емил да каже на съпругата си, че той е автор на деянието. А на 29 май 1998 г. Софийският градски съд издава, по искане на НСБОП, разрешение за ползване на специално разузнавателно средство (СРС). Инсталират в дома на Мариев подслушвателна уредба. Колата им е била някъде около него. В протокола за дешифриране на записания разговор върху четири аудиокасети четем:
„В 21,15 часа на 1 юни 1998 г. Емил Мариев и съпругата му влизат в апартамента и почти веднага пускат телевизора. Гледат 26-ти епизод на сериала „Срещу съдбата“. След това се преместват в кухнята.“
При приключването на следствието имах право като адвокат и поисках да чуя записа. Той обаче беше толкова лош, че скоро се отказах. Едва ли някой би го ползвал. Но по време на делото събрах воля и го прослушах.
Емил:
– Следователят вика – абе, момче, признай си. Няма нищо. Ако не си признаеш, вика, ще те затворим. Ще седиш всеки ден в арест.
Северина:
– Така ли ти каза?
– Да. Чудех се какво да му кажа. Честно казано, вече ми писна.
– Не вярвам, че си ти. Не вярвам!
– Извинявай, мила. Просто ми писна. Да ни оставят най-сетне на мира.
– Сега ще го търсят ли тоя?
– Няма. Няма да се занимават с нас. Просто искат да си разрешат случая. Това е цялата работа.
– Къде бяхте, в кое кафене?
– Бяхме четирима. Те тримата и аз.
– Защо не взехте и мен?
– Дай просто да напишем и да ни оставят на мира. Да си продължаваме живота, както досега. Нито съм престъпник, нито съм убил някого. Ти си мисли, че не е вярно. Те ще дойдат да ме вземат и ще ми купят там всичко.
– То тъй се плаща! Дрехи купили! Като ме викат да дават показания, ще кажа всичко.
– Какво ще кажеш?
– Ами ако те вкарат в затвора?
– Няма. Те ми обещаха.
– Те много работи могат да обещават.
– Не могат! Ще трябва дело да се заведе, а там всичко ще излезе наяве.
– Недей така, Емо… Един път, като се забъркаме и…
– Не, няма да се забъркаме. Не ща да чуя за полиция! Не ща да чуя за нищо!
– Като те гледам, Емо, не си добре.
– Ти беше права. В такива работи не трябваше да се забърквам. Трябваше да си мълча и толкова.
– Ама ще пише ли, че ти си го направил?
– На мен ми обещаха, че няма да пишат. В тия сводки не фигурирам. Искат ти да напишеш това, което ще ти кажа. Да отидем и да си легнем. Да ти диктувам. Ти ще пишеш. Малко ще пишем. Ти да не ме мислиш нещо за престъпник?…
За този разговор, който аз с правото си на адвокат прослушах, в протокола е отбелязано: „Северина пише – Емил диктува“.
Към материалите на следствието е приложено обяснението, написано от Северина. То е толкова наивно! Когато Емил диктува, че е прибрал чашата в джоба на якето си, жена му казва:
– Как така? Всичко щеше да иде у якето ти! Не приказвай глупости! Доколкото те познавам, ако го беше направил, целият ден щеше да си като откачен.
Разговорът им завършва с въпрос, в който е събрано цялото им недоумение:
– За какво ти е сега тази история, Емо? Ти ме лъжеш. Не мога да повярвам, че си ти. Прикриваш нещо.
Емил отговаря:
– Вярваш, не вярваш…
В протокола е отбелязано само: „Четат написаното“.
След като Северина записва историята, защото Емил не може да пише с болната си ръка, с постановление от 2 юни 1998 г. на Националната следствена служба, Емил е привлечен като заподозрян и му е наложена мярка „Задържане под стража“. В постановлението е отбелязано, че поводът са откритите явни следи от престъплението по тялото и дрехите му. Това окончателно затвърди у мен убеждението, че целият процес е скалъпен.
Аз се включих като адвокат в следствието на четвъртия месец. В началото по делото беше ангажирана колежката ми – адвокат Виолета Веселинова. Тя беше категорична, че няма данни Емил да е извършил престъплението, но той е направил признание.
За пръв път видях момчето, когато отидох в следствието в качеството си на негов адвокат. Едно измъчено момче, прекарало няколко месеца в ареста, разкъсвано от недоумение за това, което се е случило с него от най-добри помисли и намерения. Разказа ми всичко.
Следователят слушаше нашият разговор. Той не беше записан, въпреки, че помолих за това.
Разглеждането на делото започна година по-късно, която Емил прекара в ареста. Разпитваха се свидетели, вещи лица. Проведоха се три съдебни заседания – на 30 април, 17 юни и 7 юли 1999 г. Мнозина от свидетелите, колеги на Емил, доказваха, че в 9 часа на фаталния 11 май Мариев е бил на работното си място. Разказал за случилото се, после почерпил за годишнината от сватбата си. Имаше и свидетели, чиито показания влизаха в сериозно противоречие с обвинителния акт.
Л.Ш., завеждаща Химическата лаборатория в Института по хидрология и метероология каза следното: „В лабораторията работим с химикали и киселини. Сярната киселина е концентрирана и разредена. Концентрираната съхраняваме в специален склад. Той се намира зад две решетки. Само аз притежавам ключ за тях. Не сме давали на външни лица никаква киселина.
Възможно е някой от лабораторията да си вземе, но само разредена. Не познавам подсъдимия. Не съм го виждала в службата. Кабинетът на професор Шарков, където той носел вестници, е в друга сграда. В лабораторията не може да се държи концентрат. Абсолютно не е възможно да влезе чужд човек с бурканче и да си отлее от киселината. Чистачката няма ключ. Никой не е идвал да се интересува къде се държат концентратите.“
Валери Иванов свидетелства: „Работя във фирма „НЕОНОР“. На въпросния ден дойде при мен Емил и ми каза, че на спирката са плиснали нещо по някаква жена, която се хванала за очите и започнала да вика. Той бил близо до нея. По-късно от радиото разбрах, че пострадалата е журналистката Анна Заркова. Емил ми каза, че видял някакъв човек, който бягал към високите блокове. Същата вечер обявиха телефоните, на които да се обадят свидетели. Емил ме попита дали да позвъни. Казах му, ако е видял нещо съществено, да се обади. На същия ден, след като са го разпитвали, той дойде при мен и ме попита: Бате Вальо, наистина ли си бил следовател?. Потвърдих. Той беше много стреснат и уплашен. Каза ми, че в предния ден е извършвал разпознаване на някакво огледално стъкло. Имало външни хора – мъже и жени. Попита ме: редно ли е това? Отговорих му, че това са поемни лица, които задължително присъстват при разпознаването. Опитах се да го успокоя. Той сподели, че през огледалото видял хората и познал лицето, което било побягнало, но посочил съседното, защото го било страх. В седмицата, когато го арестуваха, той беше много разтревожен и притеснен. Отидохме при Сергей Иванов и той започна да плаче. Много го било страх от този, когото разпознал – същият, който хвърлил киселината… В четвъртък от следствието ми се обадиха, че извършителят на деянието е Емил. Аз го познавам от 1995 г., когато бях юрист на вестник „Стандарт“. Поддържаме служебни отношения. Много трудности е споделял с мен. От фирмата му купихме жилище. Той искаше да си купи телевизор, и то хубав. От мен лично нищо не е искал. В деня след задържането му при мен дойде съпругата му. Плачеше. Пред журналистите тя каза, че оперативните и следователите са му обещали телевизор. На 11 май не съм забелязал Емил да е притеснен. С мен беше споделил, че при разпознаването е посочил друго лице. И на следователите това беше известно. Виденият от него бил син на офицер от Първо РПУ с много висок коефициент на интелигентност и в тази връзка разследването ще е трудно… Разбрах, че Емил е подлаган на детектор на лъжата и резултатът бил отрицателен…Емил никога не ми е казвал, че е малтретиран от жени в дома за сираци. Едната от учителките там присъстваше на неговата сватба. Не съм чувал също Емил да е малтретирал жена си.“
Сергей Иванов, един от благодетелите на момчето дава следните показания: „Когато ми казаха, че извършителят е Емил, когото много добре познавам, помислих, че се майтапят. Той никога не е споделял с мен, че познава Анна Заркова. Един ден, в присъствието на журналиста, който води „Ние и закона“ при мен дойде съпругата на Емил и каза: Бате Серго, Емил е трябвало да признае. Те са му обещали телевизор, костюм, маратонки… а той е трябвало да признае, че е извършителят“.
С показанията си свидетелите Валентин Вълчев и Сергей Иванов допълват аргументацията за несъстоятелността на обвинението. На съдебно заседание са приети над 10 експертизи. Изследвани са яке, панталон, риза, буркан, бутилка. Резултатите са еднакви: липсват следи от киселина.
Пред мен е протоколът на заседанието от 7 юли 1999 г. Емил продължаваше да бъде в затвора. Като адвокат поисках от съда да му даде думата. Той разказа патилата си от момента, в който е решил да сътрудничи на полицаите и за злополучното разпознаване:
– В понеделник в работата ми отново дойдоха полицаи. Казаха, че отивам на разпознаване. Заведоха ме в Националната следствена служба. Следователят Андрей Цветанов ме разпита. Следобед пак ме извикаха. Влязох в стая със стъкла. През тях се виждаха четири човека. Те бяха с номера. Посочих единия, че прилича на човека от спирката, но излъгах. Истинският извършител беше до него. Бях много изплашен. Исках да хванат този човек, но мен вече ме беше много страх. Въпреки всичко, реших да дам по-точни показания. Бяха ми оставили един мобифон, обадих се и се срещнах с господин Борил Кацаров. Аз носех вестник „Сега“. Там беше излязло моето име, а нали това не биваше да става! Хвърлих му вестника. Той каза, че това го е направил човек, който нищо не знае и вече е уволнен. Споделих с него, че при разпознаването съм посочил човек № 1, а истинският извършител е № 2. Поисках всичко да се изясни. След 16 часа ме заведоха отстрани на следствието. Паркираха някъде на шосето. Кацаров каза да го изчакаме с шофьора. Той се забави час-два. Обади се на шофьора по телефона, каза му нещо и той ме върна вкъщи. Кацаров искаше на другия ден да го чакам на същото място, където стана инцидентът. Там дойдоха и други негови хора. Искаха да разкажа всичко отново. В колата дадох нови показания, като обясних защо не съм посочил вярното лице. Освободиха ме. Минаха около една-две седмици. Кацаров ми каза, ако имам нужда от помощ, да му се обадя.
След обясненията на Мариев в съдебната зала настъпи странна тишина. Едва ли имаше някой, който да не му е повярвал.
Предявиха му протокола за претърсване, обиск и изземване. Той заяви:
– Протоколът е изготвен в моя апартамент. Лично аз предадох описаните вещи. Предадох дрехите, защото бях сигурен, че нямат никаква киселина. На 11 май бях облечен с тях. Следователят обаче видя една червена риза и каза, че по нея има киселина. Аз не бях с нея по време на инцидента, а бях със сини дрехи. Но те бяха категорични, че аз съм бил с тая риза и че по нея има дупки от киселина…
В последното съдебно заседание беше изслушана четворна медицинска експертиза, изготвена от доц. д-р Александър Алексиев – невролог, д-р Иван Чавдаров – директор на Института по церебрална и детска парализа, д-р Димитър Сотиров – съдебен медик, д-р Димитър Моцов – ортопед. Искам имената на тези хора да се знаят. Те взеха категорично отношение при решаването на една човешка съдба. Доцент Алексиев прочете заключението им:
„Подсъдимият няма физически възможности да извърши престъплението. Той не може да си служи с лявата ръка. Тя е недоразвита и свита. Не може да вземе бутилка в едната ръка и с отварачка в другата да я отвори. Не може да излее киселината от бутилката в чаша. Не може да обхване стъклото, защото пръстите му са къси. Със здравата си ръка може да лисне чаша в предварително зададена посока. Подчертавам, че при хора като него е нарушено чувството за разстояние. Подсъдимият трудно би могъл да се прицели. При него се изключва всякаква възможност за симулация. Той сам не може да си сложи ръкавици, които предпазват ръцете. Може да си сложи ръкавица на увредената ръка, но не на здравата. Диагнозата му е – левостранна спастична атедоидна хемипареза – скъсяване на левите крайници, липса на активна супинация, нарушена фина моторика и флексионна контрактура на лявата ръка до 10–15 градуса, бавни червеобразни движения. Той може да манипулира само с дясната ръка. Не може да държи чаша във вертикално положение. Не може да си служи с отварачка. При действията, описани в обвинителния акт, биха настъпили значителни обгаряния с киселина, предимно на лявата ръка, оставящи трайни белези“.
В обвинителната си реч прокурорът продължи да поддържа обвинението, че Емил е извършил сложни, последователни, концентрирани и точни действия, извършвайки престъплението. Речта му звучеше така, сякаш не съществуват събраните доказателства. Той поиска от съда Емил да бъде признат за виновен и да бъде наказан с 5 години затвор.
Дойде ред на моята защитна пледоария.
– Уважаеми г-н председател! – започнах аз. – Господа съдебни заседатели! Подготвих защитата на Мариев, изпълнена със сложни и противоречиви мисли, с чувства от житейски и от професионален характер. Първите са за човешката съдба, за нейните превратности, за това колко жестока е към едни и колко благосклонна към други. Вторите са по казуса на настоящия процес.
Преди година медиите, получили информация от полицейските служби, засипаха обществото с новини как е разкрит авторът на жестокото престъпление. Кой е човекът, дръзнал да обезобрази с киселина известната българска журналистка Анна Заркова? Софийската районна прокуратура е повдигнала обвинение, че това е подзащитният ми Емил Мариев.
Моля на основание член 302 от НПК да признаете обвиняемия за невинен и да го оправдаете. Фактическата обстановка, описана в обвинителния акт, се опроверга изцяло от събраните доказателства. Не може да се иска от съда да приеме за безспорно доказано, че на 11 май 1989 г. Емил Мариев предварително се е подготвил – от лабораторията на ХМС се е снабдил с киселина, която отлял от голяма бутилка в друга, стъклена, сложил я в джоба си, а по-късно пресипал в чаша на спирката и хвърлил в лицето на жената. Според обвинението това бил направил, защото бил притеснен, че със съпругата му ще бъдат уволнени. И като израз на тляла дълги години в душата му вражда към женската половина на обществото, защото те именно – жените, го били малтретирали.
Но!
В лабораторията не се държи концентрирана сярна киселина! До склада, където тя се съхранява, достъпът е абсолютно невъзможен! Влизането на външно лице винаги се забелязва! Кабинетът на професор Шарков е в друга сграда! Мариев няма причина да мрази жените. Подобно твърдение се опровергава от съпругата му, от нейните колежки, от директорката и възпитателките в дома за сираци. Мариев не е имал сексуални проблеми. Възможността той да отсипе киселината от голяма в малка бутилка, а после в чаша, се опровергава от медицинската експертиза! По дрехите му липсва каквато и да е следа от киселина!
Поднасям на вниманието ви показанията на самата пострадала Анна Заркова. При първия разпит тя е казала, че силуетът, който е забелязала, може и да прилича на този на Мариев. Но впоследствие, след отшумяването на шока, е категорична – не е видяла никого! Иска ми се да вярвам, че това е причината тя да не е тук – това е предпочитанието на честния човек.
Уважаеми съдии, обективността ме задължава да се спра и на обясненията на Мариев. На онзи миг и онзи час, в който е направил признания. Той ги направи и тук, пред вас, моля да дадете вяра на това, което чухте от него в залата. Чухте историята на едно обвинение, започнало от доброволното решение на момче, водено от благородната подбуда да окаже помощ на следствието. И оказало се в сложна ситуация – принудено да диктува на съпругата си толкова нелепи факти за себе си, че тя се изненадала от безумието.
Те, думите, били записвани при спазване на предвидената в закона процедура. Само че техниката и този път била лоша. Нещо е дешифрирано, но твърде малко. И все пак напълно достатъчно, за да се разбере най-важното – манипулацията!!!
Единствената справедлива присъда за подзащитния ми Мариев е тази, която ще го оправдае. И ще го върне при съпругата му и при хората, за да се радва на щастието, което той определя така: „да живея като обикновен човек“.
КРАЙ НА ЦИТАТА от книгата на адвокат Рени Цанова.
В същия ден, когато в съдебната зала прозвучава нейната защитна пледоария, съдебният състав с председател Й. Стойчев и съдебни заседатели М. Виткова и С. Червенкова оправдава подсъдимия Емил Мариев.
ДВА ДНИ СЛЕД ПРОИЗНАСЯНЕТО на оправдателната присъда на Емил Мариев следователят Андрей Цветанов ми се обади и каза:
– Мила Ани, да знаеш, че колегите от НСБОП положиха изключително много труд и са превъзходни момчета. Всички тези неща, дето се чуха в съда, че са обещали на Мариев анцунг и телевизор, са измислени. От записания разговор с жена му личи, че става дума за обещан телевизор от онези, които са му поръчали да те залее с киселина. Познавам добре оперативните работници, изключено е да са направили това, което казва Мариев.
Искаше ми се да вярвам на следователя. Въпреки това, след седмица размисъл, позвъних на адвокатката.
– Адвокат Цанова?
– Да.
– Здравейте, аз съм Ани Заркова, лично не ви познавам, но след това, което вече знам, искам да ви се извиня.
– За какво да ми се извините, госпожо Заркова?
– За това, което си помислих за вас, като научих, че поемате защитата на Мариев.
– Представям си – отвърна адвокатката и се засмя. След секунда добави: – Не ви се сърдя, вас полицаите са ви уверявали, че са доказали неговата вина и вие сте повярвали не на мен, а на тях.
– Да изпием по кафе? Във Венецианската сладкарница?
Утвърдителният отговор сложи началото на едно близко приятелство между нас, което не след дълго коварната болест на Рени превърна в раздяла.
Но преди това по ирония на съдбата ние двете в „нашата сладкарница“ научихме заедно злокобната вест, че отново една млада жена с трудна професия – този път юристката Светлана Гебрева – е изгорена със сярна киселина. И отново в лицето.
За покушението е арестуван отново Петьо Стоянов – абсолютно същият, когото Мариев беше видял да ме залива с изгарящата течност на спирката в „Младост“.
ХРОНОЛОГИЯ НА УЖАСА
1998 г. – журналистката Анна Заркова е залята с киселина на спирка в столичния кв. „Младост“.
2001 г. – Светлана Гебрева е залята с киселина пред ДНСК в София.
2002 г. Рекламният агент от „Мегаталант“ Мария Станева е залята с киселина в кв. „Банишора“.
2007 г. – Йордан Лилов е залят с киселина в жк „Дружба“ и са му отрязани ушите.
2007 г.- Неизвестен залива с киселина в гр. Баня 65-годишен мъж.
2007 г.- Неизвестни заливат с киселина във Варна активиста от „Атака“ Красен Георгиев.
2008 г.- Пред Търговската гимназия в София е залята 46-годишната зъболекарка Деница Шанова.
2008 г.- На пл.“ Журналист“ 52-годишният инженер Стоян Борисов е залят от Мехмед Хасан. Похитителят е осъден.
2008 г. – На 11-ти ноември пред офиса си посред бял ден е залята и бизнесдамата Петя Стаевска..
2009 г. – На 26 юни в Бургас е залята 30-годишната активстика на партия „Другата България” Габриела Георгиева.
2009 г. – На 25 август във Варна е залят 34-годишния Борислав Илиев, свидетел по дело срещу престъпна банда.
2009 г. – На 27 ноември в Благоевград 24-годишната студентка Мария Коемджиева и 26-годишната Христина Колджиева са заляти с киселина.
